— Е — каза Магнус отегчено, — не беше толкова трудно, нали?
Уил го погледна, но в погледа му не се забелязваше благодарност.
— Магия — измърмори той.
Магнус разтвори ръце. Между тях пукаше и се извиваше синкава енергия, подобна на мълния.
— А безценните ви руни да не би да са нещо по-различно? Те не са ли магия?
— Тихо — каза Теса, изгубила търпение. Корсетът болезнено притискаше ребрата й и тесните обувки на Джесамин стягаха пръстите й като в менгемета. — Замълчете и двамата. Струва ми се, че идва някой.
Те замълчаха, точно когато някаква групичка, разговаряща помежду си, зави покрай ъгъла на къщата. Теса замръзна на мястото си. Въпреки че луната бе забулена от облаци, тя видя, че не бяха хора. Не бяха и долноземци. Бяха демони — първият имаше тромаво туловище, наподобяващо тяло, и черни дупки вместо очи; вторият, на ръст колкото половин човешки бой, имаше синя кожа, бе облечен с панталони и жилетка, изпод които се подаваше опашка с шипове, имаше черти на гущер и плоска като на змия муцуна; третият приличаше на чекрък, поставен във влажна червена уста.
В този миг едновременно се случиха няколко неща.
Теса притисна уста с опакото на ръката си, за да заглуши писъка си. Нямаше смисъл да бягат. Демоните вече ги бяха забелязали и бяха застанали като вкопани на пътеката. От тях се разнасяше мирис на гнило, който бе по-силен от благоуханието на дърветата.
Магнус вдигна ръка, а между пръстите му затрептя син пламък. Мърмореше нещо под носа си. Теса никога не го бе виждала толкова обезпокоен.
А Уил, който Теса очакваше да посегне към серафимската си кама, направи нещо напълно неочаквано. Той вдигна треперещ пръст и посочвайки към демона със синята кожа, извика:
— Ти беше.
Демонът запремигва. Тримата демони бяха застанали като заковани, споглеждайки се. Вероятно имаше някаква договорка, помисли си Теса, демоните да не нападат хората, дошли на партито, но на нея не й харесваше начинът, по който влажната червена уста облизваше устните си.
— Хм — с изненадващо обикновен глас изрече демонът, когото Уил бе посочил. — Не мога да си спомня… Не мисля, че имам удоволствието да те познавам.
— Лъжец! — Уил пристъпи напред, обвиняващо; Теса с изумление видя как той мина покрай останалите демони и се хвърли върху синия демон, който нададе пронизителен писък.
Магнус наблюдаваше всичко това с отворена уста. Теса извика:
— Уил! Уил! — но той вече се търкаляше в тревата със синьокожото създание, което се оказа изненадващо пъргаво. Уил го бе сграбчил за задната част на жилетката, но то успя да се изскубне и се втурна през градината, а Уил го следваше по петите.
Теса направи няколко крачки, но краката я боляха ужасно. Тя ритна встрани обувките на Джесамин и вече се канеше да се втурне след Уил, когато осъзна, че двамата демони издаваха някакъв гневно звучащ звук, който, по всичко изглежда, бе адресиран към Магнус.
— Е, знаете, че се случва понякога — каза той, възвръщайки си самообладанието и сочейки в посоката, в която бе изчезнал Уил. — Някаква разпра за жена. Случва се понякога.
Бучащият звук се усили. По всичко изглеждаше, че демоните не му бяха повярвали.
— Или може би дългове от комар? — отново предположи той. После щракна с пръсти и от дланта му изскочиха пламъци, които осветиха с ярка светлина градината. — Предполагам, че всичко това не ви касае особено, господа. Празненството и развлеченията ви очакват — и той посочи към вратата, водеща към балната зала. — Те са много по-приятни от това, което ще ви сполети, ако продължавате да стоите тук.
Това сякаш ги убеди и те тръгнаха, бучейки и сумтейки, отнасяйки със себе си ужасното си зловоние.
Теса се обърна.
— Бързо, да ги настигнем…
Магнус се наведе и вдигна обувките й. Държеше ги за копринените им панделки, когато каза:
— Не бързай толкова, Пепеляшке. Уил е ловец на сенки. Той тича бързо. Няма да можеш да го стигнеш.
— Но вие бихте могъл? Сигурно има някаква магия?
— Магия — отвърна Магнус, имитирайки отвращението на Уил. — Уил е там, където трябва да бъде, и прави това, което трябва да прави. Задачата му е да убива демони.
— Май не го харесвате особено? — попита Теса; въпросът бе малко странен, може би, но нещо в начина, по който Магнус гледаше към Уил и му говореше, не й даваше мира.
За нейна изненада Магнус й отвърна напълно сериозно:
— Харесвам го — каза той. — Независими от всичко. Смятах, че зад всичко това се крие омраза, но съм се заблуждавал. В цялото това перчене има много душа. Той наистина е жив, един от най-живите хора, които някога съм срещал. Когато чувства нещо, то е ярко и остро като светкавица.