— Всички ние имаме чувства — изненадано отвърна Теса. — Да не би Уил да чувства по-силно от всички нас? Или може би дори по-неистово?
— Работата не е в това — отвърна Магнус. — Повярвай ми, живял съм дълго на тази земя и знам. — В гласа му се долавяш състрадание. — Ще откриеш, че колкото по-дълго живееш, толкова повече избледняват чувствата. Най-старият магьосник, когото съм срещал, бе живял почти хиляда години и ми каза, че вече почти не си спомня какво е да обичаш или да мразиш. Попитах го защо тогава не сложи край на живота си и той каза, че чувства само едно нещо и това е страх, страх от това, което следва след смъртта. „Неоткритата страна, откъдето никой пътник не се връща.“
— Хамлет — автоматично изрече Теса. Тя се опитваше да не мисли за собствената си смърт. Самата мисъл бе твърде значителна и плашеща, така че предпочиташе да я заобикаля, а и освен това… може би дори не бе вярно.
— Ние, които сме безсмъртни, сме приковани със златна верига към този свят и не се осмеляваме да я разкъсаме от страх пред това, което се простира отвъд пропастта — каза Магнус. — А сега ела и остави Уил да изпълни моралния си дълг — и той тръгна по пътеката, а Теса закуцука след него, опитвайки се да не изостава.
— Държеше се така, все едно познава този демон.
— Може би се е опитвал да го убие и преди — отвърна Магнус. — Понякога успяват да се измъкнат.
— Но как ще стигне обратно до Института? — простена Теса.
— Той е умно момче. Ще намери пътя. Повече се безпокоя как ти ще се върнеш в Института, преди някой да е забелязал, че отсъстваш, и да се е разразил скандал.
Те стигнаха до входната врата, където чакаше каретата. Сирил се бе отпуснал спокойно на капрата, шапката му бе смъкната над очите.
Тя погледна гневно към Магнус, докато той отваряше вратата на каретата и й помагаше да влезе вътре.
— Откъде знаете, че Уил и аз не сме тук тази нощ с разрешение на Шарлот?
— Довери ми се, скъпа — каза той и се усмихна толкова подкупващо, че Теса, въздишайки, му подаде ръка. — А сега — добави той, — ще те отведа обратно в Института, а по пътя, ти ще ми разкажеш всичко.
13
Мечът на смъртните
— О, милостиви небеса! — каза Софи, скачайки от стола, когато Теса отвори вратата на стаята на Джесамин. — Госпожице Теса, какво стана?
— Софи! Тихо! — направи й знак Теса, докато затваряше вратата зад себе си. Стаята изглеждаше точно така, както я бе оставила. Нощницата и халатът й бяха внимателно сгънати и сложени върху един стол, пукнатото сребърно огледало бе върху тоалетната масичка, а Джесамин, Джесамин бе все още в безсъзнание, с китки, вързани за леглото. Софи седеше на един стол близо до гардероба, бе там и когато Уил и Теса тръгваха; в едната си ръка бе стиснала четка за коса (вероятно, за да удари с нея Джесамин, ако се събуди, изненадано си помисли Теса), а лешниковите й очи бяха широко отворени.
— Но, госпожице… — Софи замлъкна, виждайки погледа на Теса, вперен в отражението й в огледалото. Теса не можеше да откъсне очи от него. Косата й се спускаше в безпорядък по раменете й, защото седефените фуркети на Джесамин бяха останали там, където ги бе запокитил Уил; тя бе без обувки и накуцваше, белите й чорапи бяха мръсни, изгубила бе ръкавиците си, а видът на роклята й я ужаси до смърт. — Много ли беше гадно?
Теса мислено се пренесе отново на балкона, а ръцете на Уил я прегръщаха. О, боже. Опита се да прогони тази мисъл и погледна към Джесамин, която бе потънала в дълбок сън.
— Софи, трябва да събудим Шарлот. Нямаме друг избор.
Софи я погледна с широко отворени очи. Теса не я обвиняваше; тя се страхуваше от гнева на Шарлот. Теса дори бе помолила Магнус да дойде в Института, за да й съобщят двамата неприятната новина, но той бе отказал, под предлог, че драмите между ловците на сенки не го засягат по никакъв начин и че вместо това предпочита да се върне при романа си.
— Госпожице… — опита се да протестира Софи.
— Налага се — и тя й разказа възможно най-бързо какво се бе случило тази нощ, като пропусна частта за балкона. Никой не трябваше да научава за това.
— Вече не става въпрос само за нас. Не можем да действаме повече през главата на Шарлот.