— В противен случай?
— В противен случай мога да стана изключително неприятна.
— Това ли се случи — стана неприятна и уби любовника си? — запита Магнус. — Не изпита ли поне малко съжаление? Състрадание? Любов? Или тези емоции не са ти познати?
— Аз обичам — възмутено отвърна Камила. — Ти и аз, Магнус, които сме вечни, обичаме по начин, който е непредставим за смъртните, с мрачен и постоянен пламък, за разлика от тяхната кратка, едва припламваща, светлина. Какво толкова си се загрижил за тях? Верността е човешко понятие, основаващо се на идеята, че сме тук за кратко. Не можеш да изискваш от мен вечно да съм вярна.
— Колко глупаво от моя страна. Мислех си, че мога. Мислех си, че поне мога да очаквам от теб да не ме лъжеш.
— Ставаш смешен — каза тя. — Това е детинско. Очакваш от мен да имам морала на мунданите, но аз не съм човек, нито пък ти. Така или иначе едва ли можеш да направиш нещо по въпроса. Аз нямам склонност към това и със сигурност не съм някакъв мелез — това бе обидната дума, с която долноземците наричаха магьосниците. — Ти си ми отдаден; така ми каза. Твоята отдаденост ще трябва да понесе моето отклонение и тогава отново ще можем да си прекарваме добре. Ако не си съгласен, аз ще те зарежа. Не мога да си представя, че искаш това.
Тя се усмихваше леко презрително, докато говореше, и нещо се скъса вътре в Магнус. Той си спомни за болезненото усещане в гърлото, когато получи писмото от Петербург. И все пак бе очаквал завръщането й, надявайки се, че тя ще има някакво обяснение. Че ще се извини. Че ще го помоли пак да я обича. Сега обаче разбра, че той не означаваше нищо за нея; че никога не бе означавал и пред очите му се спусна червена мъгла; изглежда просто откачи, това бе единственото обяснение за това, което направи след това.
— Няма значение — изправи се той на крака. — Сега имам Уил.
Тя отвори уста.
— Не говориш сериозно. Ловец на сенки?
— Ти може и да си безсмъртна, Камила, но чувствата ти са банални и повърхностни. А тези на Уил не са. Той знае какво е да обичаш — след като гордо произнесе тази побъркана тирада, той прекоси стаята и разтърси рамото на Уил. — Уил, Уилям, събуди се.
Лешниковите очи на Уил се отвориха. Той лежеше по гръб, гледаше нагоре и първото, което видя, бе лицето на Камила, наведено над него и взряно в него. Той рязко се надигна.
— В името на Ангела…
— Спокойно — пророни Камила, усмихвайки се само толкова, че да се видят вампирските й зъби. — Не искам да те нараня, нефилиме.
Магнус помогна на Уил да се изправи на крака.
— Господарката на тази къща — каза той — се завърна.
— Виждам. — Уил гореше, яката на ризата му бе мокра от пот. — Прекрасно — каза той, без да се обръща към никого конкретно и Магнус не бе сигурен дали имаше предвид, че е очарован да види Камила, че е очарован от ефекта на болкоуспокояващата магия, която Магнус му бе приложил, или просто говореше несвързано.
— Освен това — каза Магнус, стисвайки рамото му с многозначителен жест — трябва да тръгваме.
— Къде?
— Не се притеснявай за това, любов моя.
Уил отново премигна.
— Моля? — огледа се той наоколо, сякаш бе очаквал някой да го гледа. — Аз… къде ми е палтото?
— Цялото е изцапано с кръв — отвърна Магнус. — Арчър ще се погрижи за него. — Той кимна към Камила. — Уил цяла нощ е преследвал демони. Толкова смело.
Изражението на Камила бе смесица от учудване и досада.
— Аз съм смел — каза Уил. Изглеждаше доволен от себе си. Обезболяващите еликсири бяха разширили зениците му и очите му изглеждаха много тъмни.
— Да, смел си — каза Магнус и го целуна. Не беше много впечатляваща целувка, но Уил размаха свободната си ръка, сякаш върху нея бе кацнала пчела; Магнус остана с надеждата, че Камила ще приеме това за страст. Когато се откъснаха един от друг, Уил изглеждаше доста зашеметен. Така че Камила си помисли, че е пак поради същата причина.
— А сега — рече Магнус, надявайки се, че Уил ще си спомни, че му е задължен. — Трябва да вървим.
— Аз… само че… — Уил се завъртя назад. — Зъбът! — Втурна се през стаята, грабна зъба и го мушна в джоба на жилетката на Магнус. След това намигна към Камила, само един господ знае как тя щеше да го изтълкува, и излезе от стаята с клатушкаща се походка.
— Камила… — започна Магнус.
Тя бе скръстила ръце пред гърдите си и го гледаше жлъчно.
— Да подхващаш любовна афера с ловец на сенки зад гърба ми — каза тя с леден глас, без ни най-малко да я е грижа за ситуацията, в която самата тя се намираше. — И при това в собствената ми къща! Наистина, Магнус — посочи тя към вратата, — моля те, напусни жилището ми и не се връщай повече. Вярвам, че няма да ми се наложи да те моля втори път.