Той се обърна и тя установи, че го следва колебливо. Намираха се пред църквата „Сейнт Джеймс“; той я поведе край нея и след това надолу по една тясна уличка, която съединяваше „Пикадили Стрийт“ с „Джърмин Стрийт“. Тук бе по-тихо, въпреки че не бе съвсем пусто; някои от пешеходците ги поглеждаха изненадано — момичето с белега и красивото момче с бледото лице, внимателно оставящо кошницата в краката си.
— Всичко е заради миналата нощ, нали — каза той. — Заради бала в къщата на баща ми в Чезуик. Мисля, че видях Уил. Чудех се дали ще ви каже.
— Значи признавате? Че сте били там, на това покварено, непристойно…
— Непристойно? Мястото бе повече от непристойно — отвърна Гидеон с повече страст, отколкото някога го бе виждала да влага. Зад тях камбаната на църквата оповести часа; той сякаш не я чу. — Госпожице Колинс, мога само да се закълна пред вас, че допреди миналата нощ нямах и най-малка представа с каква долнопробна компания се е забъркал баща ми. Бях в Испания последната половин година…
— И той не е бил такъв преди, така ли? — невярващо попита Софи.
— Не съвсем. Трудно е да се обясни — очите му гледаха встрани от нея, сиво-зеленото в тях бе по-буреносно от всякога. — Баща ми винаги се е отнасял с презрение към установените норми. Винаги е тълкувал превратно Закона, дори и когато не го е нарушавал. Винаги ни е учил, че това е начинът да се върви напред, че всички ловци на сенки го правят. И ние — Гейбриъл и аз — които толкова рано сме загубили майка си, не сме имали по-добър пример за подражание. Едва след като се върнах от Мадрид започнах да разбирам до каква степен той… не е прав. Никой не трябва да престъпва закона и да нарушава правилата, а към мен се отнасяха така, все едно съм някакво чудовище, защото вярвах, че трябва да е така, докато не промених начина си на поведение. Проучванията и наблюденията ме карат да вярвам, че ми е било вменено да следвам недостойни принципи на поведение и че това е било направено съвсем съзнателно. Не преставам да мисля за Гейбриъл и как бих могъл да го спася от осъзнаването на това или поне как да направя така, че то да не е толкова шокиращо за него.
— Ами сестра ви, госпожица Лайтууд?
Гидеон поклати глава.
— Тя е предпазена от всичко това. Баща ми смята, че жените не трябва да имат нищо общо с тъмната страна на Долната земя. Смята, че аз съм този, който трябва да знае в какво се е забъркал, тъй като аз съм първородният син, който ще поеме наследството на Лайтууд. Очевидно е имал това предвид, когато ме взе със себе си миналата нощ, където, предполагам, ме е видял Уил.
— Знаете, че той е бил там?
— Бях толкова отвратен от това, което видях, че в последна сметка излязох навън в градината да подишам чист въздух. Бе започнало да ми се повръща от вонята на демони. Когато излязох, го видях настървено да преследва един син демон.
— Господин Херондейл ли?
Гидеон присви рамене.
— Нямам никаква представа какво е правил там; знам, че не е бил поканен, но нямам представа как е могъл да научи за партито, освен ако не е било свързано с преследването на демона. Не бях сигурен, докато не видях израза на лицето ви, когато ме попитахте преди малко…
Гласът на Софи се извиси и стана остър:
— Казахте ли на баща си или на Гейбриъл? Те знаят ли? За господин Херондейл?
Гидеон бавно поклати глава.
— Не съм им казвал нищо. Не мисля, че са очаквали Уил да бъде там. Всички смятат, че ловците на сенки от Института са заети с преследването на Мортмейн.
— И те са — бавно каза Софи и когато той я погледна неразбиращо, добави: — Механичните създания на партито на баща ви… откъде мислите, че са се появили?
— Нямам представа, предполагам, че са били някакви демонски играчки или нещо подобно…
— Появата им може да е свързана единствено с Мортмейн — каза Софи. — Вие не сте виждали преди автоматоните му, но господин Херондейл и госпожица Грей са ги виждали и бяха сигурни.
— Но какво общо може да има баща ми с Мортмейн?
Софи поклати глава.
— Не би трябвало да ми задавате въпроси, на които самият вие нямате отговор, господин Лайтууд.
— Госпожице Колинс — косата му бе паднала напред върху очите му; той я отметна назад с нетърпелив жест. — Госпожице Колинс, знам, че каквото и да ми кажете, то ще бъде истина. Във всеки случай, от всички хора, които съм срещал в Лондон, вие ми вдъхвате най-много доверие, вярвам ви повече, отколкото на собственото си семейство.
— Това ми звучи доста странно, господин Лайтууд, тъй като ние се познаваме твърде малко.
— Надявам се това да се промени. Най-малкото се надявам да се разходите в парка с мен, Соф… госпожице Колинс. Кажете ми истината, за която говорите. Ако все още не искате да се виждате с мен, аз ще уважа желанието ви. Моля ви за един час от времето ви — умоляваха я очите му. — Моля ви!