— Това не е възможно — прошепна Теса. — Лъжеш. Майка ни е Елизабет Грей…
— Твоята майка е Елизабет Грей, родена Елизабет Мур — каза Нат. — Моята е Хариет Мур.
— Леля Хариет?
— Била е сгодена. Знаеше ли това? След като родителите ни… твоите родители… са се оженили. Мъжът починал, преди да се оженят. Но тя вече очаквала дете. Майка ти отгледала бебето като свое, за да спести на сестра си срама, че е консумирала брака си, преди той да се е състоял. Че е била прелюбодейка — гласът му прозвуча горчиво и язвително. — Не съм ти брат и никога не съм бил. Хариет… така и не ми каза, че ми е майка. Научих го от писмата на майка ти. През всички тези години тя не обели и дума за това. Срамувала се е.
— Ти я уби — потресено отвърна Теса. — Уби собствената си майка.
— Защото ми е била майка. Защото се е отрекла от мен. Защото се е срамувала от мен. Защото не знам кой е баща ми. Защото е била лека жена — каза Нат с празен поглед. Нат винаги е бил празен. Никога не е бил нищо повече от красива обвивка, а Теса и леля й си бяха въобразявали, че в него има състрадание и отзивчивост, защото искаха да ги видят в него, а не защото той ги притежаваше.
— Защо си казал на Джесамин, че майка ми е била ловец на сенки? — попита Теса. — Дори и леля Хариет да е била твоя майка, тя и майка ми са били сестри. Леля Хариет би трябвало също да е ловец на сенки, както и ти. Защо си казал такава нелепа лъжа?
На лицето му се появи фалшива усмивка.
— Наистина ли искаш да знаеш? — хватката му стегна шията й, душейки я. Тя се задъхваше и внезапно си помисли за Гейбриъл, който бе казал: „Опитай се да ритнеш противника си в коляното, болката е наистина ужасна“.
Тя вдигна коляно, ритна назад, токът на обувката й нацели коляното на Нат, издавайки тъп пукащ звук. Нат изкрещя, а кракът му излезе от строя. Той не я пусна, когато падна, и се завъртя така, че лакътят му притисна стомаха й, докато се търкаляха на пода. Тя се задъхваше, в белите й дробове не бе останал въздух, очите й се напълниха със сълзи.
Отново го ритна, опитвайки се да се измъкне, удари го и по рамото, но той стискаше здраво жилетката й отзад. Копчетата й се посипаха като дъжд, когато той я дръпна към себе си; с другата си ръка я сграбчи за косата, докато тя го блъскаше с ръце и дереше с нокти лицето му. Кръвта, която рукна, представляваше ужасяваща гледка.
— Остави ме да си вървя — задъхано рече тя. — Не можеш да ме убиеш. Магистърът ме иска жива…
— Жива не означава здрава и читава — озъби се той, а кръвта се стичаше надолу по лицето и брадичката му. Той я сграбчи за косата отново и я дръпна към себе си; тя изкрещя от болка и понечи да го ритне, но той бе твърде бърз и успя да избегне удара. Едва поемайки си дъх, тя нададе слаб вик:
— Джем, Уил, Шарлот, Хенри — къде сте?
— Чудиш се къде са приятелите ти ли? — изправи я той на крака, едната му ръка бе заровена в косата й, а с другата бе сграбчил ризата й. — Ето един от тях.
Стържещ звук подсказа на Теса, че някой се движи в сянката. Нат завъртя главата й, като я дърпаше за косата.
— Виж — изсъска той. — Време е да разбереш срещу какво се изправяш.
Теса впери поглед натам. Съществото, което изплува от сянката, бе с гигантски размери — около шест метра високо, предположи тя, и бе направено от метал. Нямаше почти никакви сглобки. По всичко изглеждаше, че се движи като самостоятелен пневматичен механизъм, бе цялостно, без ръбове и шевове, и нямаше собствена физиономия. Долната му част се разделяше на две, наподобявайки крака, всеки от които завършваше със стъпало, издължено в метален шип. Ръцете му бяха подобни, завършваха със закривени нокти, а главата му бе овална и гладка, разцепена само при устата, широка и с нащърбени зъби, подобна на пукнатина в яйце. От главата му се подаваха два спираловидно извити сребърни рога. Между тях пращеше тънка синя линия.
В огромните си ръце то носеше някакво отпуснато тяло, облечено в униформа. В сравнение с огромното туловище на автоматона тя изглеждаше още по-дребна, отколкото бе всъщност.
— Шарлот — изпищя Теса и удвои усилията си да се освободи от Нат, мятайки глава встрани. Кичури от косата й се отскубнаха и полетяха към пода — светлата коса на Джесамин сега бе изцапана с кръв. Нат й отвърна, като я зашлеви толкова силно, че й се привидяха звезди; после я хвана за гърлото, докато все още бе омаломощена, а копчетата на маншетите му се забиха в гръкляна й.
Нат се изкиска злорадо.
— Един от първите образци — каза той. — Изоставен от Магистъра, тъй като е твърде голям и тромав за целите му. Но не и за моите — повиши той глас. — Остави я тук.