Разнесе се невъобразим грохот и наоколо се разлетя горящ метал. Теса се опита да запуши ушите си, но тялото на Уил я притискаше към земята. Лактите й се забиха в земята от двете страни на главата й. Усещаше дишането му в тила си, биенето на сърцето му върху гърба си. Чу как брат й изкрещя, бе ужасяващ задавен крясък. Тя обърна глава, притискайки лице в раменете на Уил, докато тялото му конвулсивно потреперваше върху нейното; подът под тях се тресеше…
После всичко стихна. Теса бавно отвори очи. Във въздуха се носеха облаци прах от гипс и чай от разкъсаните чували. Огромни късове метал се валяха в безпорядък на пода, много от прозорците се бяха изпотрошили и през тях нахлуваше мъглива вечерна светлина. Теса се огледа. Видя Хенри, обгърнал с ръце Шарлот и целуващ бледото й лице, а тя бе вперила поглед в него; Джем, опитващ се да се изправи на крака, държащ в ръцете си стилито, а дрехите и главата му бяха покрити с прах… После видя и Нат.
Първо си помисли, че се бе облегнал на една от колоните. След това видя червените петна върху ризата му и разбра. Назъбено парче метал го бе пронизало като копие, приковавайки го към колоната. Главата му бе клюмнала, ръцете му бяха впити в гърдите.
— Нат! — изкрещя тя. Уил се изтърколи встрани, освобождавайки я, тя скочи на крака и се втурна през стаята към брат си. Ръцете й трепереха от ужас и отвращение, но тя успя да хване металното острие, забито в гърдите му, и да го освободи. Захвърли го встрани и едва успяваше да го удържи, когато той тежко се отпусна напред, поваляйки я на пода. Тя лежеше там, а безжизненото тяло на Нат се бе сгърчило неловко в скута й.
В съзнанието й внезапно изплува спомен — лежеше на пода в градската къща на Де Куинси и държеше Нат в ръцете си. Тогава все още го обичаше. Вярваше му. Сега, когато го държеше и кръвта му попиваше в ризата и панталона й, се чувстваше така, сякаш гледаше някаква сцена, в която актьори изпълняваха роли и играеха скръб.
— Нат — прошепна тя.
Очите му потрепнаха и се отвориха. Прониза я остра болка. Бе помислила, че вече е мъртъв.
— Теси… — думите прозвучаха неясно, сякаш гласът му идваше изпод пластове вода. Погледът му се спря върху лицето й, после върху кръвта по дрехите й и накрая — върху собствените му гърди, където кръвта равномерно се процеждаше през огромна дупка в ризата му. Теса съблече сакото си, смачка го на топка и го притисна към раната, молейки се това да спре кръвта.
Но това не се случи. Сакото моментално подгизна и тънки струйки кръв започнаха да се стичат надолу.
— О, боже — прошепна Теса. После извика: — Уил…
— Недей — ръката на Нат хвана китката й, ноктите му се забиха в нея.
— Но Нат…
— Знам, че умирам — закашля се той, нестроен, влажен, пресипнал звук. — Не разбираш ли? Не оправдах надеждите на Магистъра. Така или иначе ще ме убие. И ще го направи бавно — той издаде дрезгав, нетърпелив звук. — Остави това, Теси. Не бях благороден. Знаеш, че не съм такъв.
Тя си пое дъх на пресекулки.
— Би трябвало да те оставя да умреш тук сам, удавен в собствената си кръв. Ти щеше да постъпиш така.
— Теси… — струйка кръв потече от ъгълчето на устата му. — Магистърът никога не е възнамерявал да те нарани.
— Мортмейн — прошепна тя. — Нат, къде е той? Моля те. Кажи ми къде е.
— Той… — Нат се задави, опитвайки се да си поеме дъх. Върху устните му се появиха мехурчета кръв. Сакото в ръцете на Теса бе цялото в кръв. Очите му бяха широко отворени и гледаха ужасено. — Теси… аз… аз умирам. Наистина умирам…
Въпросите изригваха в съзнанието й: Къде е Мортмейн? Как е възможно майка ми да е ловец на сенки? Ако баща ми е демон, как е възможно аз да съм жива, когато всички деца на ловци на сенки и демони са мъртвородени? Но ужасът в очите на Нат я накара да замълчи; независимо от всичко, усети как ръката му се плъзна в нейната.
— Няма от какво да се страхуваш, Нат.
— Това сигурно се отнася за теб. Ти винаги си била добрата. Аз ще горя в ада, Теси. Теси, къде е ангелът ти?
Тя докосна с ръка шията си, беше инстинктивен жест.
— Не го сложих. Нали се представях за Джесамин.
— Трябва… да го носиш… винаги — закашля се той и на устата му се появи кръв. — Носи го винаги. Обещаваш ли?
Тя поклати глава.
— Нат…
Не мога да ти вярвам, Нат, помисли си тя.
— Знам — гласът му повече приличаше на хриптене. — Няма прошка за… нещата, които съм извършил.
Тя стисна още по-здраво ръката му, пръстите й бяха хлъзгави от кръвта му.
— Прощавам ти — прошепна тя, без да знае и без да се интересува дали това бе вярно.