Разбира се, той не бе казал, не и с толкова много думи, че това е причината Хенри да поиска да се ожени за нея. Но тя бе предположила…
— Ти не си грозна — каза Хенри, лицето му все още гореше. — Ти си прекрасна. И аз не попитах баща ти дали мога да се оженя за теб от чувство за дълг. Направих го, защото те обичах. Винаги съм те обичал. Аз съм твой съпруг.
— Не мислех, че искаш да си — прошепна тя.
Хенри клатеше глава.
— Знам, че хората ме смятат за ексцентричен. Чудноват. И дори луд. И други такива. Пет пари не давам за това. Но ти да си мислиш, че съм толкова слабохарактерен… Обичала ли си ме всъщност някога?
— Разбира се, че те обичам! — извика Шарлот. — Що за въпрос?
— Наистина ли? Мислиш ли, че не знам какво си говорят хората? Говорят за мен така, сякаш аз не съм там, сякаш съм някакъв глупак. Чувал съм Бенедикт Лайтууд неведнъж да казва, че си се омъжила за мен единствено за да можеш да кажеш, че Институтът се управлява от мъж…
Сега бе ред на Шарлот да се ядоса.
— Критикуваш ме, че те мисля за слабохарактерен! Хенри, никога не бих се омъжила за теб поради тази причина, никога, никога. Бих се отказала от Института в момента, в който се откажа…
Хенри бе вперил поглед в нея, лешниковите му очи се бяха разширили, рижата му коса бе щръкнала, сякаш толкова пъти в изстъпление бе прокарвал ръце през нея, че съществуваше опасност да я отскубне на кичури.
— В момента, в който се откажеш от какво?
— В момента, в който се откажа от теб — каза тя. — Не знаеше ли това?
И после тя не каза нищо, а Хенри я прегърна и я целуна. Целуна я така, че тя вече не се чувстваше безлична, без да го е грижа за косата й или за петното върху роклята й, или за каквото и да било друго нещо, бе Хенри, когото винаги бе обичала. Очите й се напълниха със сълзи и сълзите започнаха да се стичат по бузите й и когато се отдръпна, той изненадано докосна мокрото й лице.
— Наистина ли? — каза той. — Наистина ли и ти ме обичаш, Лоти?
— Разбира се, че те обичам. Не се омъжих за теб, за да има някой, с когото да управлявам Института, Хенри. Омъжих се за теб, защото… защото не ме бе грижа колко е трудно да си на това място или колко зле ще се отнася Клейвът към мен, когато знаех, че всяка нощ, преди да заспя, ще виждам твоето лице. — Тя го перна леко по рамото. — Женени сме от години, Хенри. Какво си мислеше, че изпитвам към теб?
Той присви слабите си рамене и я целуна по върха на главата.
— Мислех, че държиш на мен — каза той дрезгаво. — Мислех, че с времето ще започнеш да ме обичаш.
— Същото си мислех и аз за теб — изненадано каза тя. — Как е възможно и двамата да сме били толкова глупави…
— Е, не съм особено изненадан що се отнася до мен — каза Хенри. — Но честно казано, Шарлот, ти би трябвало да го знаеш.
Тя едва сдържаше смеха си.
— Хенри! — стисна рамото му. — Има още нещо, което исках да ти кажа, нещо много важно…
В този момент вратата на гостната се отвори. Бе Уил. Хенри и Шарлот се отдръпнаха един от друг и го погледнаха. Той изглеждаше изтощен — блед; с тъмни кръгове около очите — но на лицето му бе изписана яснота, каквато Шарлот не бе виждала преди, той целият сияеше. Тя очакваше Уил да подхвърли някоя саркастична забележка или да каже нещо хладно, но вместо това той им се усмихна щастливо.
— Хенри, Шарлот — каза той. — Виждали ли сте Теса?
— Вероятно е в стаята си — отвърна Шарлот, изненадано. — Уил, какво става? Ти не трябваше ли да лежиш и да си почиваш? След нараняванията, които получи…
Уил само махна с ръка.
— Великолепните руни иратце, които ми направи, си свършиха работата. Нямам нужда от почивка. Искам само да видя Теса и да ви попитам… — той не довърши изречението си, впервайки поглед в писмото върху бюрото на Шарлот. Направи няколко крачки с дългите си крака, стигна до бюрото, грабна го и го прочете със същото изражение на огорчение, което се бе появило и на лицето на Хенри. — Шарлот, не можеш да се откажеш от Института.
— Клейвът ще ви намери друго място за живеене — каза Шарлот. — Или може би ще останете тук, докато навършите осемнайсет, независимо от семейство Лайтууд…