— Казахте, че това момиче ви е било като дъщеря — каза той, — а сега сте я предали на братята без принуда?
— Законът е суров — отвърна Шарлот, — но това е законът.
Ъгълчетата на устните на консула Уейланд се извиха нагоре.
— А вие, Бенедикт, казахте тук, че тя ще бъде твърде мека към злосторниците — каза той. — Ще кажете ли нещо в тази връзка?
Бенедикт се изправи на крака; бе твърдо решен да се покаже в най-добрата си светлина, маншетите му, бели като сняг, се подаваха от ръкавите на фрака му от тъмен туид.
— Да, ще кажа — каза той. — От цялото си сърце подкрепям Шарлот Брануел за ръководител на Института и оттеглям иска си.
Сред множеството се понесе шепот на недоверие.
Бенедикт се засмя дружелюбно.
Инквизиторът се обърна към него и го изгледа невярващо.
— Искате да кажете — натърти той, — че независимо от факта, че тези ловци на сенки са убили Натаниъл Грей — или са отговорни за смъртта му — единствената брънка, която ни свързва с Мортмейн, независимо от факта, че са приютявали и друг шпионин под покрива си, независимо от факта, че все още не знаят къде се намира Мортмейн, вие ще препоръчате Шарлот и Хенри Брануел да продължат да управляват този Институт, така ли?
— Може и да не знаят къде се намира Мортмейн — отвърна Бенедикт, — но знаят кой е той. Както казва големият мундански стратег Сун Дзъ в „Изкуството на войната“, „ако познавате враговете си и себе си, можете да спечелите стотици сражения и да не претърпите нито една загуба“. Сега знаем кой всъщност е Мортмейн — смъртен мъж, а не някакво свръхестествено същество; мъж, който се страхува от смъртта; мъж, който се стреми към отмъщение заради това, което нарича незаслужена смърт на семейството си. Той не изпитва състрадание към долноземците. Използва върколаци, за да му помагат да изгради армията си от механични създания в съкратени срокове, дава им дрога, за да работят по двайсет и четири часа в денонощие, знаейки, че дрогата ще ги убие и така ще си осигури мълчанието им. Съдейки по размерите на склада за чай, използван от него, и броя на работниците, които е наемал, армията му от механични създания би трябвало да е доста внушителна. Съдейки също така по мотивацията му през всички тези години, през които е планирал стратегията си за отмъщение, той е човек, който не се влияе от разумни аргументи, не може да бъде разубеден и не може да бъде спрян. Трябва да се подготвим за война. Не знаехме всичко това преди.
Инквизиторът погледна към Бенедикт, устните му бяха стиснати, сякаш подозираше, че се случва нещо недопустимо, но не може да разбере какво точно.
— Да се подготвим за война? И как предлагате да го направим — основавайки се, може би, на цялата тази ценна информация, до която семейство Брануел са се добрали?
Бенедикт сви рамене.
— Това ще реши Съвета след време. Но Мортмейн се е опитал да привлече към каузата си влиятелни долноземци като Улси Скот и Камила Белкор. Може и да не знаем къде е, но сега знаем пътищата му и можем да му поставим капан. Като се съюзим с някои от най-влиятелните лидери на долноземците. По всичко изглежда, че Шарлот ги държи в ръцете си.
Тук-там се разнесе колеблив смях, не се смееха на Шарлот; смееха се на Бенедикт. Гейбриъл гледаше баща си и зелените му очи горяха.
— Ами шпионинът в Института? Няма ли да определите това като небрежност? — попита Инквизиторът.
— Ни най-малко — отвърна Бенедикт. — Тя подхожда към проблемите оперативно и без да влага състрадание — той се усмихна към Шарлот, а усмивката му бе като бръснач. — Оттеглям предишното си твърдение, че е мекосърдечна. Тя очевидно е в състояние да раздава правосъдие безмилостно като мъж.
Шарлот пребледня, но не каза нищо. Малките й ръце все още бяха върху Меча.
Консулът Уейланд въздъхна отривисто.
— Съжалявам, че не стигнахте до това заключение преди две седмици, Бенедикт, щяхте да ни спестите всичко това.
Бенедикт елегантно присви рамене.
— Смятах, че трябва да бъде проверена — каза той. — За радост тя издържа проверката.
Уейланд поклати глава.
— Е, добре. Нека да гласуваме. — Той подаде на Инквизитора нещо, което изглеждаше като стъклен съд от помътняло стъкло. Инквизиторът слезе сред присъстващите и подаде съда на жената, седяща на първото място в първия ред. Теса с изненада видя как тя наведе глава и прошепна нещо в съда, след това го подаде на мъжа, който бе отляво.
Докато съдът обикаляше стаята, Теса усети как Джем плъзна ръцете си в нейните. Тя подскочи, но широките й поли, предположи тя, почти скриха ръцете им. Тя сплете пръсти с неговите тънки, деликатни пръсти и затвори очи. Обичам го. Обичам го. Обичам го. И наистина, докосването му я накара да потрепери, а сърцето й се сви, спомняйки си за изражението на Уил, когато му каза, че с Джем са сгодени, щастието, което угасна от лицето му като огън, потушен от дъжда.