Лицето на Нат се мярна пред очите й и тя потрепери. Софи, която гледаше настрани, изглежда не забеляза нищо.
— Пее все за такива неща — прошепна тя. — Убийства и измени, кръв и болка. Ужасно е!
Гласът на Софи покри и заглуши края на песента. Бриджет бе започнала да бърше чиниите и започна нова балада, още по-тягостна от първата.
— Стига толкова. — Софи се обърна и бързо тръгна по коридора. Теса я последва. — Разбирате какво имам предвид, нали? Тя не е съвсем добре, ужасно е да живееше в една стая с нея. Не обелва и дума сутрин или вечер, само пъшка.
— Ти живееш в една стая с нея, така ли? — изненада се Теса. — Но в Института има толкова много стаи?!
— За гостуващите ловци на сенки — отвърна Софи. — Не за слугите. — Каза го така, сякаш и през ум не би й минало да попита или да се оплаче от факта, че десетки огромни стаи стояха празни, а тя трябва да живее в една стая с Бриджет, която пее кръвожадни балади.
— Ще говоря с Шарлот… — започна Теса.
— О, не. Моля, не го правете — бяха стигнали до вратата на залата за тренировки. Софи се обърна към нея, истински разстроена. — Не искам да си помисли, че се оплаквам от другите слуги. Наистина не искам, госпожице Теса.
Теса започна да я успокоява, че няма да каже на Шарлот, ако тя наистина държи на това, когато чу гласове откъм другата страна на вратата. Направи знак на Софи да запази тишина, наведе се и се заслуша.
Беше повече от очевидно, че са гласовете на братята Лайтууд. Тя разпозна по-ниския и дрезгав глас на Гидеон, който каза:
— Ще дойде ден на равносметка, Гейбриъл. Можеш да бъдеш сигурен в това. Въпросът е на чия страна ще застанем тогава.
Гейбриъл отвърна, гласът му бе напрегнат:
— Ще застанем на страната на татко, разбира се. Как иначе?
Настъпи пауза. И после се чу:
— Ти не знаеш всичко за него, Гейбриъл. Не знаеш всичко, което е извършил.
— Знам, че сме Лайтууд и че той ни е баща. Знам, че много се надяваше да оглави Института, когато Гранвил Феърчайлд почина.
— Може би Консулът знае повече за него, отколкото ти. И повече за Шарлот Брануел. Тя не е толкова глупава, колкото си мислиш.
— Така ли? — гласът на Гейбриъл прозвуча саркастично. — Да ни остави да идваме тук и да обучаваме безценните й момичета, това не е ли глупаво? Не допуска ли, че можем да я шпионираме?
Софи и Теса са спогледаха с широко отворени очи.
— Съгласи се, защото Консулът я принуди. И освен това, тук бяхме посрещнати на входа, ескортирани до тази стая и ескортирани обратно до входа. Госпожица Колинс и госпожица Грей не знаят нищо чак толкова важно. С какво може да навреди нашето присъствие тук, можеш ли да ми обясниш?
След това настъпи тишина, по време на която Теса почти чу как Гейбриъл се нацупи. Накрая той каза:
— Ако презираш татко толкова много, защо всеки път се връщаш от Испания?
Гидеон отвърна, а гласът му прозвуча раздразнено:
— Връщам се заради теб…
Софи и Теса се бяха облегнали на вратата и бяха залепили ухо до нея. В този момент тя поддаде и се отвори. Двете бързо се отдръпнаха и Теса се надяваше, че изражението на лицата им няма да ги издаде, че са подслушвали.
Гейбриъл и Гидеон стояха в средата на стаята, обляни от сноп светлина, погледите им бяха вперени един в друг. Теса забеляза нещо, което не бе забелязала досега: независимо че бе по-малкият от двамата, Гейбриъл бе с няколко сантиметра по-висок от Гидеон. Но Гидеон бе по-мускулест и по-широк в раменете. Той прокара ръка през пясъчнорусата си коса, кимвайки към момичетата, когато те се появиха на вратата.
— Добър ден.
Гейбриъл Лайтууд прекоси стаята, за да ги посрещне. Той наистина бе доста висок, помисли си Теса, извивайки шия, за да го погледне. Самата тя бе висока и не й се случваше често да отмята глава назад, за да погледне към някой мъж, а и Уил, и Джем бяха по-високи от нея.
— Доколкото виждам, за мое голямо съжаление госпожица Лъвлис отново отсъства — каза той, без да си прави труда да ги поздрави. Лицето му бе спокойно, единственият признак за възбудата му допреди секунда бе пулсът му, който биеше учестено точно под една руна за храброст, изрисувана върху гърлото му.