— Предполагам. — Старкуедър не бе много ентусиазиран от идеята. — По-голяма част от собствеността на семейство Шейд бе иззета като трофеи.
— Трофеи — тихо повтори Теса. Спомняше си за термина от Кодекса. Всичко, което някой ловец на сенки вземеше от долноземец, нарушил закона, му принадлежеше. Това бяха трофеите на войната. Тя погледна през масата към Джем и Уил; топлите очи на Джем я гледаха загрижено, неспокойните сини очи на Уил ревниво пазеха тайните си. Наистина ли Теса принадлежеше към расата на създанията, водили война с тази на Джем и Уил?
— Трофеи — избоботи Старкуедър. Бе пресушил виното си и се взираше в Уил с невиждащи очи. — Интересува ли те това, момиче? Имаме цяла колекция тук в Института. Може да удари в земята лондонската колекция, поне по мое мнение. Ще ти я покажа и ще ти разкажа останалата част от историята, въпреки че не остана много за разказване.
Теса хвърли бърз поглед към Уил и Джем в очакване на някакъв знак от тях, но те вече се бяха изправили и бяха последвали стария мъж към изхода на стаята. Старкуедър говореше, докато вървеше, гласът му се издигаше нагоре и оставаше зад него, а самият той продължаваше да крачи с широки крачки напред.
— Самият аз никога не съм се замислял особено за тези обезщетения — каза той, когато минаха през друг, също така зле осветен, безкраен каменен коридор. — Да смятат, че имат право да получат нещо обратно от нас, това прави долноземците нагли. Цялата работа, която вършим, без да получим дори едно благодаря за това, а след нас остават само протегнати ръце за още, още, още. Не мислите ли, че съм прав, господа?
— Те са копелета, всички до един — отвърна Уил, който изглеждаше така, сякаш бе на хиляди километри далеч оттук. Джем му хвърли кос поглед.
— Абсолютно — излая Старкуедър, видимо доволен. — Не че някой трябва да използва такъв език пред дами, естествено. Както вече казах, този Мортмейн имаше възражения срещу смъртта на Ан Шейд, жената на магьосника, твърдеше, че тя не е имала нищо общо с проектите на мъжа си, че не е знаела за тях. Както и, че смъртта й е била незаслужена. Искаше процес за виновния, кого наричаше неин убиец, и искаше да си върне имуществото на родителите си.
— Беше ли Бялата книга сред нещата, за които претендираше? — попита Джем. — Знам, че е престъпление магьосник да притежава подобна книга.
— Беше. След което тя бе върната в библиотеката на Института в Лондон, където без съмнение се намира и днес. Убеден съм, че никой не е възнамерявал да му я даде.
Теса бързо пресметна наум. Ако сега Старкуедър бе на осемдесет и девет, трябва да е бил на двайсет и шест, когато семейство Шейд са били убити.
— Бяхте ли там?
Зачервените му очи затанцуваха срещу нея; тя си даде сметка, че дори и сега, когато бе леко подпийнал, той не искаше да бъде твърде директен.
— Дали съм бил къде?
— Казахте, че една група на Анклава е била изпратена да се разправи със семейство Шейд. Бяхте ли сред участниците?
Той се поколеба, след това сви рамене.
— Да — отвърна той и йоркширският му акцент за момент се засили. — Не ни отне много време да ги хванем. Те не ни очакваха. Ни най-малко. Спомням си ги лежащи в собствената им кръв. За първи път виждах мъртъв магьосник и бях учуден, че кръвта им е червена. Бих могъл да се закълна, че има друг цвят, син или зелен, или някакъв друг — присви той рамене. — Смъкнахме плащовете им, сякаш одирахме кожата на тигър. Дадоха ми ги да ги пазя, по-точно, дадоха ги на баща ми. Слава, слава. Такива бяха онези дни — ухили се като череп и Теса си спомни за спалнята на Синята брада, където той държеше убитите си жени. Имаше чувството, че и двамата бяха много горещи и много студени като цяло.
— Мортмейн не е имал шанс, нали? — тихо каза тя. — С тази молба. Никога не би получил обезщетението си.
— Не, разбира се! — излая Старкуедър. — Пълни глупости, да твърди, че жената не е участвала. Коя жена не е затънала до шия в заниманията на мъжа си? Освен това той дори не е бил техен кръвен син, нали? По-скоро нещо като техен домашен любимец. Обзалагам се, че ако можехме да се поразровим в нещата, щяхме да открием, че баща му го е използвал за резервни части. Щеше да е по-добре без тях. Би трябвало да ни благодари, а не да иска процес.
Старият мъж спря, стигайки до една тежка врата в дъното на коридора, и опря рамо в нея, хилейки се към тях изпод надвисналите си вежди.
— Били ли сте някога в дворец от кристал? Е, добре, това е дори нещо още по-хубаво.