— Тес — настоятелно прозвуча глас в ухото й. — Тес, бълнуваш. Събуди се. Събуди се. — Усети върху раменете си ръце, които я разтърсваха; очите й бяха полупритворени и тя дишаше тежко в грозната си сива, мъждиво осветена спалня в Института в Йорк. Завивката бе дръпната над нея, а нощницата й бе омотана около потния й гръб. Кожата й гореше. Бе видяла Сестрите на мрака, Нат, който й се присмиваше, Хенри, правещ дисекция на сърцето й.
— Сън ли беше? — каза тя. — Беше толкова истински, като наяве.
Тя замлъкна.
— Уил — прошепна.
Той все още бе с вечерните си дрехи, но те бяха измачкани, черната му коса бе разбъркана, сякаш си бе легнал, без да се съблича. Ръцете му все още бяха върху раменете й, топлейки студената й кожа през плата на нощницата.
— Какво сънува? — попита я той. Гласът му бе спокоен и обикновен, сякаш нямаше нищо необичайно в това да се събуди и да го види седнал на ръба на леглото й.
Полазиха я тръпки, като си помисли за това.
— Сънувах, че съм разчленена и че части от мен са изложени на показ, за да им се присмиват ловците на сенки.
— Тес. — Той нежно погали косата й, докосвайки кичурите коса, които висяха край ушите й. Почувства се привлечена от него като желязо от магнит. Ръцете й жадуваха да го прегърнат, главата й копнееше да се отпусне върху извивката на раменете му. — Проклетият дърт Старкуедър е виновен. Не трябваше да ти показва всичко това. Съглашението забрани трофеите. Било е само сън.
Не, помисли си тя. Това е сън. Очите й привикваха с тъмнината; сивата светлина в стаята правеше сините му очи да блестят с неземна светлосиня светлина, като очите на котка. Когато си пое дъх, потрепервайки, дробовете й се изпълниха с аромата му, аромата на Уил, на сол, на сълзи, на пушек и дъжд, и тя се запита дали е излизал навън да се поразходи из улиците на Йорк, както правеше в Лондон.
— Къде беше? — прошепна тя. — Миришеш на нощ.
— Поразходих се малко на чист въздух. Както обикновено. — Той докосна бузата й с топлите си, мазолести пръсти. — Ще можеш ли да заспиш отново? Смятаме да тръгваме утре рано. Старкуедър ще ни услужи с каретата си, за да отидем до имението Рейвънскар. Ти, разбира се, можеш да останеш тук. Не е необходимо да ни придружаваш.
Тя потрепери.
— Да остана тук без вас? В това огромно мрачно място? Не, не искам.
— Тес — гласът му пак бе много нежен. — Трябва да е било много стряскащо, за да те изплаши толкова. Ти не се плашиш лесно.
— Беше ужасно. Сънувах и Хенри, който разглобяваше сърцето ми, все едно бе часовников механизъм.
— Успокой се — отвърна Уил. — Това са просто фантазии. Хенри не е опасен за никого освен може би за самия себе си — и когато тя не се усмихна, разпалено добави: — Никога няма да допусна от главата ти да падне дори и косъм. Знаеш това, Теса, нали?
Погледите им се срещнаха и се преплетоха. Тя си мислеше за вълната, която я застигаше винаги, когато бе край Уил, как се чувстваше повлечена нагоре и надолу, привлечена към него от сили, които бяха извън контрола й — както тогава, на покрива на Института. Сякаш почувствал същото привличане, той се наведе към нея. Бе напълно естествено, почти като дишането, да повдигне главата й и да срещне устните си с нейните. Усети лекото му дихание около устните си; облекчение, сякаш някой смъкна огромен товар от плещите му. Ръцете му се вдигнаха й обхванаха лицето й. Въпреки че затворените й очи неспокойно пулсираха, тя чу собствения си глас, който й повтаряше, отново и отново:
Няма бъдеще за ловец на сенки, който си има работа с магьосници.
Тя бързо обърна лицето си и устните му докоснаха бузата й, вместо устните й. Той се дръпна назад и тя видя сините му очи отворени, взрени в нея, и болката в тях.
— Не — каза тя. — Не искам, Уил — гласът й стана по-тих. — Ти бе достатъчно ясен, каза за какво искаш да ме използваш. Смяташ, че съм играчка, с която можеш да се забавляваш. Не трябваше да идваш тук; не е редно.
Той отпусна ръце.
— Ти викаше.
— Не теб.
Настъпи тишина, в която се чуваше единствено накъсаното му дишане.
— Съжаляваш ли за това, което ми каза онази нощ на покрива, Уил? Нощта, когато бе погребението на Агата и Томас. — Това бе първият път, в който някой от тях заговаряше за случилото се. — Можеш ли да кажеш, че не мислиш това, което каза тогава?
Той наведе глава; косата му падаше напред, скривайки челото му. Тя сви ръцете си в юмруци, за да не ги протегне напред, и го отблъсна.
— Не — каза той, съвсем тихо. — Не, Ангелът ще ми прости, не мога да кажа това.
Теса се дръпна, свивайки се на кълбо, отвръщайки лице.