— Моля те, Уил, върви си.
— Теса…
— Моля те.
Настана тишина. После той се изправи, леглото изскърца, когато се раздвижи. Тя чу тихите му стъпки, след това вратата на спалнята се затвори зад гърба му. Тя падна като подкосена върху възглавниците, сякаш звукът от стъпките му бе прекъснал някакво въже, което я държеше изправена. Дълго се взира в тавана, задавайки си безрезултатно въпроса, който не й даваше покой: какво бе имал предвид Уил, когато бе дошъл в стаята й? Защо я гледаше така сладостно, когато тя много добре знаеше, че я презира? И защо, когато тя добре знаеше, че той е възможно най-лошото нещо за нея на света, това, че го отпрати, й се струваше ужасна грешка?
Следващата сутрин бе невероятно синя и красива, истински балсам за главоболието на Теса и за измореното й тяло. След като се измъкна от леглото, където бе прекарала по-голямата част от нощта, мятайки се и въртейки се, тя се облече, не бе в състояние да понесе мисълта да й помага някоя от прастарите, наполовина слепи слугини. След като закопча копчетата на жакета си, тя се огледа в старото, покрито с петна огледало на спалнята. Под очите й имаше сенки с формата на полумесец, сякаш нарисувани с креда.
Уил и Джем вече бяха в столовата до кухнята за закуска, която се състоеше от полупрегорял хляб, слаб чай и конфитюр без масло. Когато Теса се появи, Джем вече бе успял да се нахрани, а Уил бе зает да реже хляба си на тънки ивици и да ги реди в пиктографско писмо.
— Какво би трябвало да е това? — любопитно попита Джем. — Изглежда почти като… — той вдигна поглед, видя Теса, спря да говори и се ухили. — Добро утро.
— Добро утро — усмихна се тя и се плъзна в стола срещу Уил; той й хвърли бърз поглед, но в изражението му нямаше нищо, което да напомня за случилото се между тях.
Джем я погледна загрижено.
— Теса, как се чувстваш? След изминалата нощ… — той не довърши, гласът му се извиси. — Добро утро, господин Старкуедър — каза той бързо, бутайки Уил по рамото, така че той изтърва вилицата си и парченца хляб се посипаха върху цялата чиния.
Старкуедър, който се бе втурнал в стаята, все още облечен в черното наметало, в което бе облечен и миналата нощ, го погледна мрачно.
— Каретата ви очаква в двора — произнесе той накъсано, както обикновено: — Трябва да побързате, ако възнамерявате да се върнете преди вечеря; ще имам нужда от каретата тази вечер. Казах на Готшъл на връщане да ви остави направо на гарата, за да не се бавите. Вярвам, че получихте това, от което имахте нужда.
Това не бе въпрос. Джем кимна.
— Да, господине. Бяхте много благосклонен.
Очите на Старкуедър се спряха отново на Теса, за последен път, преди да се обърне и да напусне с горделива походка стаята, развял плаща си. Теса не можа да изгони от съзнанието си образа на огромната черна граблива птица, може би лешояд. Спомни си за витрините, пълни с трофеи, и потрепери.
— Яж бързо, Теса, докато не си е променил мнението за каретата — посъветва я Уил, но Теса поклати глава.
— Не съм гладна.
— Пийни поне чай — Уил й наля чай и добави мляко и захар; бе много по-сладък, отколкото го обичаше, но подобен жест от страна на Уил бе такава рядкост, че тя го изпи и изяде няколко хапки от хляба. Момчетата излязоха за палтата си и за багажа; откриха плаща, шапката и ръкавиците на Теса и не след дълго се озоваха на стъпалата на входната врата на Института в Йорк, премигвайки на бледата слънчева светлина.
Старкуедър бе удържал на думата си. Каретата му бе там и ги очакваше. Старият кочияш с дълга бяла брада и бяла коса бе вече на мястото си и пушеше пура. Виждайки ги, той я захвърли встрани и потъна още по-навътре в седалката си, а черните му очи гледаха сърдито изпод надвисналите вежди.
— По дяволите, това е старият моряк — каза Уил, — изглежда, се забавлява повече от всеки друг път. — Той се метна в каретата и помогна на Теса да се качи; Джем се качи последен, затваряйки вратата след себе си и навеждайки се през прозореца, за да извика на кочияша да потегля. Теса, която се настани до Уил, усети как рамото й докосна неговото; той се изпъна и тя се дръпна, прехапвайки устни. Миналата нощ сякаш не бе съществувала и той отново се държеше така, сякаш тя бе отрова.
Каретата се понесе напред с рязък тласък, който едва не запрати Теса в обятията му, но тя се вкопчи в прозореца и успя да се задържи на мястото си. Никой не отронваше и дума, докато се движеха по тясната „Стоунгейт Стрийт“, под широка табела, рекламираща кръчмата „Старата звезда“. И Джем, и Уил не говореха, Уил се оживи само за да й каже със сардонична радост, че минават покрай старите стени, където някога е бил входът към града и където са били излагани главите на предателите, забучени върху металната ограда. Теса го погледна, но не отвърна нищо.