— Не мога да го натоварвам с това знание. Той щеше да го запази в тайна, ако го помолех, но това би му причинило болка, а и болката, която причинявам на другите, щеше да го наранява още повече. Ако пък бях казал на Шарлот, на Хенри и на останалите, че държанието ми е само преструвка; че всяко ужасно нещо, което съм им казвал, е лъжа; че се скитам из улиците само за да създавам впечатлението, че съм бил навън, за да се напивам и да ходя по бордеите, когато всъщност нямам никакво желание да го правя — тогава ще спра да ги отблъсквам.
— Значи не си казвал на никого за проклятието? На никого освен на мен, на никого през всичките тези години?
— Как бих могъл? — попита Уил. — Как бих могъл да бъда сигурен, че някой нямаше да се привърже към мен, ако знаеше истината? История като тази може да предизвика съжаление, съжалението може да прерасне в привързаност и тогава…
Магнус повдигна вежди.
— Не се ли притесняваш за мен?
— Че може да ме заобичаш? — в гласа на Уил се долавяше искрено учудване. — Не, ти мразиш нефилимите. И освен това си мисля, че вие, магьосниците, имате начини да се предпазвате от нежеланите емоции. Но ако такива като Шарлот и Хенри научат, че това, за което се представям, е само маска, ако научат за вярното ми сърце… те биха могли да ме заобичат…
— И тогава биха могли да умрат — завърши Магнус.
Шарлот бавно вдигна лице от ръцете си.
— Значи нямате ни най-малка представа къде е? — за трети път попита тя. — Уил просто си е тръгнал, така ли?
— Шарлот — гласът на Джем прозвуча успокоително. Бяха в гостната, с нейните тапети на цветя и лози. Софи бе при огъня и обръщаше въглищата с ръжена, за да се разгори огънят. Хенри седеше зад бюрото и премяташе из ръцете си някакви дърводелски инструменти; Джесамин седеше в шезлонга, а Шарлот се бе настанила в едно кресло до огъня. Теса и Джем бяха седнали чинно един до друг на дивана, което караше Теса да се чувства като гост. Бе похапнала солидно от сандвичите, които Бриджет бе донесла върху една табла, и бе пила чай; топлината му бавно проникваше в нея и стопляше вътрешностите й. — Не е нещо необичайно за него. Кога сме знаели къде се скита Уил по нощите?
— Но сега е различно. Той е видял семейството си, имам предвид сестра си. О, горкият Уил — гласът на Шарлот загрижено потрепери. — Вече си мислех, че може би е започнал да забравя за тях…
— Никой не може да забрави семейството си — остро рече Джесамин. Бе седнала в шезлонга, а пред нея имаше статив и палитра с бои; неотдавна бе взела решение да се занимава с изкуство, както подобава на едно момиче, и бе започнала да рисува, да изсича силуети, да затиска цветя и да свири на спинета в музикалната стая, въпреки че Уил казваше, че когато пее, гласът й му напомнял за Чърч, когато е в настроение да се оплаква.
— Разбира се, че е така — бързо отвърна Шарлот. — Имах предвид да не си потопен непрекъснато в спомените, те може да са много угнетяващи понякога.
— Сигурно бихме могли да знаем какво да правим с Уил, ако не го прихващаше нещо всеки ден — каза Джесамин. — Както и да е, той не може да се грижи за семейството си най-малкото защото, ако можеше, нямаше да ги напусне.
Теса почти ахна от изумление.
— Как можа да го кажеш? Не знаеш защо си е тръгнал. Не видя лицето му при имението Рейвънскар.
— Имението Рейвънскар… — Шарлот се взираше с невиждащи очи към камината. — От всички места, на които бих могла да си помисля, че ще отидат…
— Врели-некипели — каза Джесамин, гледайки ядосано към Теса. — Поне са живи. Между впрочем, бих могла да се обзаложа, че изобщо не е мрачен; мога да се закълна, че се преструва. Винаги се преструва.
Теса погледна към Джем с надеждата, че ще я подкрепи, но той гледаше към Шарлот и погледът му бе твърд като сребърна монета.
— Какво искаше да кажеш с това — каза той, — от всички места, на които си мислела, че биха могли да отидат? Знаеше ли, че семейството на Уил се е преместило?
Шарлот понечи да каже нещо и въздъхна.
— Джем…
— Важно е, Шарлот.
Тя погледна към металната кутия върху бюрото си, където държеше любимите си лимонови бонбони.
— След като родителите на Уил дойдоха тук, за да го видят, когато беше на дванайсет, а той ги отпрати обратно… Умолявах го да поговори с тях, поне за няколко минути, но той не пожела. Опитах се да му обясня, че ако си тръгнат сега, може би никога повече няма да ги види и аз няма да мога да му съобщавам новини за тях. Той взе ръката ми и каза: „Моля те, Шарлот, обещай ми само, че ще ми кажеш, ако умрат“. — Тя погледна надолу, а пръстите й си играеха с плата на роклята. — Бе твърде странна молба за дванайсетгодишно момче, така че трябваше да му обещая.