Без да казва нищо, Теса извади копчето от джоба си. То бе кръгло, от седеф и сребро, и тя усещаше хладината му върху дланта си.
— Искате да се превъплътя в него ли?
— Теса — бързо каза Джем. — Ако не искаш да го правиш, Шарлот… ние… няма да настояваме да го правиш.
— Знам — отвърна Теса. — Аз го предложих и няма да се отметна от думите си.
— Благодаря ти, Теса — въздъхна Шарлот с облекчение. — Трябва да знаем дали не крие нещо от нас и дали не ви е излъгал за нещо. За участието си в случилото се със семейство Шейд, например…
Хенри се намръщи.
— Това ще бъде мрачен ден, когато няма да можеш да се довериш на свой сподвижник ловец на сенки, Лоти.
— Този ден вече е настъпил, Хенри, скъпи — отвърна Шарлот, без да го погледне.
— Значи не искаш да ми помогнеш — унило рече Уил. Магнус бе използвал магия, за да разпали огъня в камината. В светлината на танцуващите пламъци магьосникът можеше по-добре да разгледа Уил — тъмната коса, която се виеше около тила му, фините му скули и силната му челюст, сянката, която миглите му хвърляха. Той напомняше на Магнус на някого; спомените в дълбините на съзнанието му се размърдаха, но отказваха да се избистрят. Понякога, когато са минали толкова години, е трудно да извадиш на повърхността собствените си спомени, дори тези, които си обичал. Вече не можеше да си спомни лицето на майка си, въпреки че знаеше, че е изглеждала като него, смесица от чертите на холандския му дядо и индонезийската му баба.
— Ако дефиницията ти за „помощ“ включва да те спусна в света на демоните като плъх в яма, пълна с териери, то тогава отговорът ми е „не“, не искам да ти помогна — каза Магнус. — Това е лудост, знаеш го. Върви си вкъщи и се наспи.
— Не съм пиян.
— А може би си. — Магнус прокара ръце през плътната си коса и си помисли, внезапно и ирационално, за Камила. Можеше да бъде доволен. Бе прекарал почти два часа тук, в тази стая, с Уил, без да мисли за нея. Което си бе напредък.
— Мислиш, че си единственият, изгубил някого ли?
Лицето на Уил се изкриви.
— Не го прави да звучи така. Като някаква обикновена мъка. Не е нищо такова. Казват, че времето лекува всички рани, но това предполага, че изворът на мъката има определени граници. Че има начало и край. А това е като рана, която се отваря всеки божи ден.
— Да — каза Магнус, облягайки се назад върху възглавниците. — В това е гениалността на проклятията, нали?
— Щеше да е различно, ако проклятието бе, че всеки човек, когото аз обикна, трябва да умре — каза Уил. — Можех да направя така, че да не се влюбвам. Но как да направя така, че другите да не ме обичат? Това е странно и ужасно изтощително.
Наистина изглежда изтощен, помисли си Магнус. И измъчен, по начин, по който може да изглежда само седемнайсетгодишен. Същевременно се съмняваше в истинността на твърдението на Уил, че би могъл да направи така, че да не се влюбва, но разбираше защо момчето бе склонно да повярва на подобна измислица.
— Трябва да играя ролята на някой друг по цял ден, всеки ден — мъчително, ужасно и жестоко.
— Аз по-скоро те харесвам такъв. Само не ми казвай, Уил Херондейл, че поне малко не се забавляваш, играейки дявола.
— Казваха ни, че горчивият хумор е в кръвта ни — каза Уил, гледайки пламъците. — Ѐла го притежаваше, както и Сесили. Аз самият не мислех, че го притежавам, преди да открия, че се нуждая от него. Научих доста през всички тези години за това как да бъда отвратителен. Но усещам, че започвам да губя себе си — опитваше се да намери точните думи Уил. — Чувствам, че се принизявам, част от мен се спуска надолу към мрака, тази, която е добра, честна и вярна… Ако дълго я държиш далеч от себе си, няма ли да я изгубиш напълно? Ако никой не те обича, съществуваш ли изобщо?
Той произнесе последните думи толкова тихо, че Магнус трябваше да се напрегне, за да го чуе.
— Какво беше това?
— Нищо. Нещо, което бях прочел някога — Уил се обърна към него. — Ще бъде проява на милосърдие от твоя страна, ако ме изпратиш в света на демоните. Мисля, че ще намеря този, когото търся. Това е единственият ми шанс. Без него животът ми е безсмислен.
— Лесно е да го кажеш, когато си на седемнайсет — каза Магнус, без никаква студенина. — Влюбен си и си мислиш, че това е всичко на света. Но светът е по-голям от теб, Уил, и може би се нуждае от теб. Ти си ловец на сенки. Служиш на благородна кауза. Животът ти не ти принадлежи и нямаш право да го прахосваш.
— Тогава нищо не ми принадлежи — каза Уил и се отдръпна от камината, залитайки, сякаш наистина беше пиян. — Щом като не съм господар дори на собствения си живот.