— Когато видя Сесили в имението, искаше да се втурне към нея — каза Джем.
— Не е бил на себе си — отвърна Шарлот. — Но се върна с вас в Лондон. Сигурна съм, че ще се върне и в Института. Знае, че копчето е у теб, Теса. Ще иска да разбере какво е знаел Старкуедър.
— Твърде малко, всъщност — промълви Теса. Чувстваше се някак виновна, че не бе успяла да открие повече полезна информация в спомените на Старкуедър. Опита се да обясни какво е да си в мислите на някого, чийто мозък е започнал да се разпада, но й бе трудно да намери точните думи и си спомни разочарованото изражение на Шарлот, когато каза, че не е открила нищо за имението Рейвънскар. Разказа им всичко, което бе открила в спомените на Старкуедър за семейство Шейд, и дори това, че смъртта им е провокирала жаждата му за справедливост и отмъщение, която по всичко изглежда бе много силна. Не им каза за изумлението му, когато я бе видял — самата тя бе озадачена от това, а и то бе някак твърде лично.
— Какво ще стане, ако Уил реши завинаги да напусне Клейва? — попита Теса. — Ще може ли тогава да се върне при семейството си и да го предпази?
— Не, не — малко остро отвърна Шарлот. — Не мисля, че ще постъпи така. — Уил ще й липсва, ако си тръгне, помисли си тя с изненада. Винаги се бе държал доста отблъскващо, в това число и към Шарлот, така че на моменти Теса забравяше за непоколебимата любов, която Шарлот питаеше към всичките си подопечни.
— Но ако са в опасност… — възрази Теса, след което замълча, тъй като в стаята влезе Софи, носейки кана с гореща вода, която остави. Когато я видя, Шарлот се оживи.
— Теса, Софи, Джесамин — каза тя. — Да не би да сте забравили, че имате тренировка с Гейбриъл и Гидеон Лайтууд.
— Аз не мога да отида — бързо отвърна Джесамин.
— Защо? Мислех, че главата вече не те боли.
— Да, но не искам пак да ме заболи. — Джесамин бързо стана. — Предпочитам да ти помагам, Шарлот.
— Нямам нужда от помощта ти, за да пиша на Рейгнър Фел, Джеси. Бих предпочела да отидеш на тренировката и да научиш нещо.
— Но нали в библиотеката са се натрупали камари с отговори на долноземци, до които сме отправяли запитвания къде би могъл да е Мортмейн — опита се да спори Джесамин. — Мога да ти помогна да ги подредим.
Шарлот въздъхна:
— Много добре — и се обърна към Теса и Софи. — Междувременно не казвайте нищо на братята Лайтууд за Йоркшир или Уил. Бих се чувствала по-спокойно, ако не бяха в Института точно в този момент, но нищо не може да се направи. Да покажем добра воля и откритост и да продължим тренировките. Трябва да се държите така, сякаш нищо особено не се е случило. Можете ли да го направите, момичета?
— Разбира се, госпожо Брануел — веднага отвърна Софи. Очите й блестяха и тя се усмихваше. Теса само въздъхна, без да е сигурна в чувствата си. Софи обожаваше Шарлот и би направила всичко, за да й угоди. Тя не понасяше Уил и отсъствието му едва ли я тревожеше особено. Теса погледна към Джем. Усещаше празнота в стомаха си, измъчваше я това, че не знаеше къде е Уил, и се питаше дали и той изпитва същото. Неговото обикновено изразително лице бе спокойно и непроницаемо, но когато улови погледа й, й се усмихна мило и окуражаващо. Джем бе негов парабатай, негов брат по кръв; и разбира се, ако имаше нещо обезпокоително във връзка с това къде е Уил, той нямаше да е в състояние да го скрие. Но дали наистина бе така?
От кухнята се разнасяше гласът на Бриджет и се извисяваше във високи трели:
Теса бутна назад стола си.
— Мисля, че е по-добре да отида да се преоблека.
След като се преоблече в униформата си, тя седна на ръба на леглото си и вдигна екземпляра на „Ватек“, който Уил й бе дал. В съзнанието й се появи не образът на Уил, който се усмихва, появиха се по-различни негови образи — Уил, наведен над нея в Храма, покрит с кръв; Уил, спускащ се заедно с Джем надолу по хълма в Йоркшир, целият в кал, но нехаещ за това; Уил, отдалечаващ се от масата в трапезарията; Уил, прегърнал я в тъмнината. Уил, Уил, Уил.
Теса захвърли книгата. Тя се удари в облицовката на камината и отскочи от нея, падайки на пода.
Ако имаше някакъв начин да изчегърта Уил от съзнанието си, както изчегъртваше калта от обувките си. Ако само знаеше къде е. Безпокойството само влошаваше нещата, а тя не можеше да спре да се безпокои. Не можеше да забрави изражението на лицето му, докато втренчено се взираше в сестра си.