После си тръгна, оставяйки двете момичета да гледат след него със смесено чувство на объркване и изненада.
Когато тренировката, за щастие, бе останала зад гърба й, Теса установи, че бърза да се преоблече в ежедневните си дрехи и да слезе за обяд, нетърпелива да чуе дали Уил се бе завърнал. Нямаше го. Столът му, между този на Джесамин и Хенри, все още бе празен, но в стаята имаше и друг човек, чието присъствие я накара да се спре пред вратата, в опит да не се вторачва в него. Начело на масата, близо до Шарлот, бе седнал някакъв висок мъж, при това зелен. Не наситено зелен — кожата му имаше съвсем лек зеленикав оттенък, като светлината, отразена от океана, а косата му бе бяла като сняг. На челото му се виеха два малки елегантни рога.
— Госпожица Тереза Грей — каза Шарлот, представяйки я. — Това е Рейгнър Фел, висш магьосник на Лондон. Господин Фел, госпожица Грей.
След като промърмори, че се радва да се запознае с него, Теса седна на масата до Джем, диагонално на Фел, и се опита да не поглежда към него. Ако най-характерното за Магнус бяха котешките му очи, то за Фел това бяха рогата и цветът на кожата му. Тя не можеше да спре да се диви на долноземците, особено на магьосниците. Защо всички имаха някакъв отличителен белег, а тя нямаше?
— За какво ще си говорим днес, Шарлот? — точно казваше Рейгнър. — Не мога да си представя, че си ме повикала тук, за да обсъждаме тъмните дела в йоркширската пустош? Останах с впечатление, че в Йоркшир не се случва нищо чак толкова интересно. Нещо повече, останах с впечатление, че в Йоркшир няма нищо друго освен овце и мини.
— Значи не сте познавали семейство Шейд? — попита Шарлот. — Магьосниците във Великобритания не са чак толкова много…
— Познавах ги. — Фел започна да разрязва бута в чинията си и Теса видя, че той имаше допълнителна става на всеки от пръстите си. Помисли си за госпожа Блек, с нейните издължени, завършващи с нокти на хищник ръце, и я побиха тръпки. — Шейд бе малко луд, бе вманиачен на тема часовникови механизми и изобщо механизми. Смъртта им бе шокираща за долноземците. Мълвата за нея се разнесе из общността и дори имаше дискусии дали да има отмъщение или не, въпреки че до това не се стигна.
Шарлот се наклони напред.
— Спомняте ли си сина им? Осиновеният им син?
— Бях чувал за него. Семейство магьосници е нещо, което се среща рядко. А такова, което осиновява човешко дете от приют за сираци, е още по-рядко. Но никога не съм виждал момчето. Ние, магьосниците, живеем вечно. Не е толкова необичайно да не се видиш с някого трийсет или четирийсет години. Сега, когато знам какво е станало с детето, бих искал да съм се срещал с него. Мислиш ли, че си струва да се издири кои са истинските му родители?
— Разбира се, ако може да се установи. Всяка информация за Мортмейн, до която се доберем, би могла да ни помогне.
— Искам да ви кажа, че той сам измисли името си — каза Фел. — Прилича на име на ловец на сенки. Но е от имената, които би взел някой, който има зъб на нефилимите и доста мрачно чувство за хумор. Морт мейн.
— Ръката на смъртта — обади се Джесамин, която се гордееше с френския си.
— Това не трябва да учудва никого — каза Теса. — Ако Клейвът просто му бе дал каквото иска — обезщетение, щеше ли всъщност да се превърне в това, което е? И дали изобщо клуб „Пандемониум“ щеше да съществува?
— Теса… — започна Шарлот, но Рейгнър Фел й махна с ръка да замълчи. Гледаше изненадано към Теса в другия край на масата.
— Ти си тази, която се превъплъщава, нали? — каза той. — Магнус Бейн ми каза за теб. Каза ми също, че нямаш никакъв отличителен знак.
Теса преглътна и го погледна право в очите. Бяха очи, които контрастираха с лицето му, бяха напълно обикновени за необикновеното му лице.
— Не. Нямам никакви знаци.
Той се усмихна над вилицата си.
— Предполагам, че са търсили навсякъде.
— Сигурна съм, че Уил се е опитал — каза Джесамин отегчено. Сребърните прибори на Теса издрънчаха върху чинията. Джесамин, която мачкаше граха в чинията си с плоското на ножа, вдигна поглед, когато Шарлот ужасено промълви:
— Джесамин!
Джесамин сви рамене.
— Е, добре, той си е такъв.
Фел се наведе отново над чинията си, усмихвайки се леко.
— Спомням си бащата на Уил. Беше голям донжуан. Жените не можеха да му устоят. Докато не срещна майката на Уил, разбира се. Тогава престана да се интересува от всички тях и отиде да живее в Уелс, за да бъде с нея. Такъв чешит беше.