Той се загледа за момент в ръката си, след това затвори очи, лицето му бе концентрирано. Едва когато ушите на Теса писнаха от напрежение, той отвори очи.
— „Брик Лейн“ до „Уайтчапъл Хай Стрийт“ — каза той, едва ли не на себе си; после върна камата и стилито в колана си, надвеси се над прозореца и тя го чу да повтаря думите към Сирил. Минута по-късно Джем отново седеше в каретата, затваряйки прозореца, отделящ ги от студения въздух, и каретата се понесе напред, подскачайки по паважа.
Теса пое дълбоко въздух. Целият ден с нетърпение бе очаквала да види Уил, бе се тревожила за него, чудейки се къде би могъл да бъде. А сега, когато се носеха към тъмното сърце на Лондон, изпитваше единствено ужас.
9
Кошмарна нощ
Теса остави завеските на каретата откъм нейната страна отворени, погледът й бе вперен навън, докато се носеха по „Флийт Стрийт“ в посока към Лъдгейт Хил. Жълтеникавата мъгла бе станала по-гъста и тя успяваше да зърне през нея само отделни неща — тъмните сенки на хората, които забързано се отдалечаваха в различни посоки, неясните думи върху рекламните надписи, изрисувани върху стените на сградите. От време на време мъглата се разнасяше и тя можеше да вижда по-ясно — малко момиче, носещо китки увехнала лавандула, изтощено се бе облегнало върху някаква стена; точилар на ножове, уморено тикащ количката си към дома; реклама на кибритените клечки „Луцифер“ на „Брайън и Мей“.
— Еднократки — каза Джем. Бе се облегнал назад на седалката срещу нея, а широко отворените му очи бяха вперени в мрака. Тя се чудеше дали бе взел от лекарството, преди да тръгнат, и ако бе взел, колко.
— Моля?
Той показа с жестове как драсва клечка кибрит, духва я и я хвърля зад гърба си.
— Така казват на кибритените клечки тук — еднократки, защото ги изхвърлят след употреба. Така наричат и момичетата, които работят във фабриките за кибритени клечки.
Теса си помисли за Софи, която лесно би могла да се превърне в една от тези „еднократки“, ако Шарлот не бе я открила.
— Това е грубо.
— Влизаме в грубата част на града. Ийст Енд. Бедняшкият квартал — изправи се той върху седалката. — Бъди внимателна и стой плътно до мен.
— Имаш ли представа какво търси Уил тук? — попита Теса, която вече почти знаеше отговора. Точно в този момент минаваха покрай масивното тяло на „Сейнт Пол“ което се извисяваше над тях като гигантски, проблясващ в мрака, надгробен камък от мрамор.
Джем поклати глава.
— Не знам. Имам само най-общо понятие, най-обща представа за улицата от заклинанието за проследяване. Но не мога да не отбележа все пак, че има твърде малко благопристойни причини за един джентълмен да „слиза в Чапъл“, когато се мръкне.
— Може би играе комар…
— Може би — съгласи се Джем, но гласът му звучеше така, сякаш се съмняваше.
— Каза, че си щял да го усетиш. Тук — Теса сложи ръка на сърцето си. — Да усетиш, ако нещо се е случило с него. Защото сте парабатаи ли?
— Да.
— Значи това да си парабатай е нещо повече от това да се закълнете, че ще се грижите един за друг. Има нещо… мистично в това.
Джем й се усмихна, усмивката му бе като светлина, която внезапно осветява всички стаи в къщата.
— Ние сме нефилими. Всяко събитие в живота ни има и своята мистична страна — раждането ни, смъртта ни, сватбите ни — всяко от тях е свързано с определен ритуал. Има ритуал и когато искаш да станеш парабатай с някого. Най-напред трябва да го попиташ, разбира се. Това е сериозно обвързване.
— Ти ли попита Уил? — подхвърли Теса.
Джем поклати глава, усмихвайки се.
— Той ме попита — отвърна. — Или по-скоро ме заговори. Тренирахме с дълги мечове горе в залата за тренировки. Той ме попита и аз казах „не“; заслужаваше някого, който щеше да живее, който щеше да се грижи за него цял живот. Той се обзаложи с мен, че ще ми вземе меча, и ако успееше да го направи, аз трябваше да се съглася да стана негов кръвен брат.