Сред гостите имаше създания с най-различни и причудливи форми. Теса видя и няколко гоблина, които разговаряха помежду си на неразбираем за нея език.
Видя и тях. Не бе успяла да ги види досега. В първия момент ги бе взела за декорация, за рицарски доспехи, но не бяха. Покрай стените се бяха наредили автоматони, безмълвни и неподвижни. Приличаха на хора, подобно на кочияша на Сестрите на мрака, бяха облечени в ливреи на рода Лайтууд, а отляво на гърдите на всяка ливрея бе изобразен уроборос. Лицата им бяха празни и безизразни като неоцветени детски рисунки.
Някой я докосна по рамото. Сърцето й подскочи от страх — бяха я разпознали! Всичките й мускулите се напрегнаха, когато един ясен, познат глас каза:
— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш, скъпа Джеси.
Тя се обърна и застана лице в лице с брат си.
Последния път, когато бе видяла Нат, той бе в синини и покрит с кръв, ръмжеше срещу нея в коридора на Института и държеше в ръката си нож. Предизвикваше някакво смесено чувство на страх, съжаление и отвращение.
Този Нат бе напълно различен. Усмихваше й се отгоре — Джесамин бе доста по-ниска от нея; бе странно да не достига до брадичката на брат си, а само до гърдите му — с ясните си сини очи. Светлата му коса бе чиста и пригладена, по лицето му нямаше синини. Бе облечен в елегантен фрак и бяла риза, подчертаваща безукорния му външен вид. Ръкавиците му бяха бели, без нито едно петънце върху тях.
Това бе Нат, какъвто винаги бе мечтал да бъде — изглеждащ изискано, елегантно и изтънчено. От него се излъчваше доволство — даже не доволство, не пропусна да отбележи Теса, а самодоволство. Напомняше й за Чърч, когато хванеше мишка.
Нат се подсмихна.
— Какво има, Джес? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
Видях. Призракът на брат ми, когото някога обичах. Теса се опита да стигне до Джесамин, до отпечатъка на Джесамин в съзнанието си. Отново се почувства така, все едно бе прокарала ръце през отровена вода, нямаше нищо солидно, за което да се хване.
— Аз… внезапно ме обзе страх, че може да не си тук — каза тя.
Този път смехът му бе изпълнен с нежност.
— И да изпусна възможността да те видя? Глупавичката ми тя — и той се огледа наоколо, усмихвайки се. — Семейство Лайтууд доста са се постарали да впечатлят Магистъра, трябва да го правят по-често — той й протегна ръка. — Ще ми окажеш ли честта да ме ощастливиш с един танц, Джеси?
Джеси. Не госпожице Лъвлис. Ако Теса бе имала някакви съмнения дали връзката им бе сериозна, сега те се стопиха. Застави се да се усмихне.
— Разбира се.
Оркестърът — група дребни мъже с пурпурни лица, облечени в сребрист тюл, свиреха валс. Нат я хвана за ръка и я завъртя в ритъма на танца.
Слава богу, помисли си Теса. Слава богу, че я бе въртял така хиляди пъти в дневната на тясното им апартаментче в Ню Йорк. Знаеше много добре как танцува, как да нагоди движенията си към неговите, дори и в това дребно тяло, което не познаваше. Разбира се, той никога не бе я гледал така — нежно, с полуотворена уста. За бога, какво ще стане, ако реши да я целуне? Не бе помислила за тази възможност. Започна ужасно да й се гади. О, боже, помоли се тя. Не го оставяй да го направи.
Тя заговори бързо:
— Едва успях да се измъкна от Института тази вечер — каза. — Софи, тази малка мърла, едва не откри поканата.
Нат я притисна по-плътно до себе си.
— Но не успя все пак, нали?
В гласа му се долавяше тревога. Теса почувства, че бе на косъм да направи гаф. Хвърли бърз поглед към залата — о, къде беше Уил? Какво й бе казал? Дори и да не ме виждаш, аз ще съм там. Никога не се бе притеснявала толкова.
Въздъхна дълбоко и вирна глава, имитирайки Джесамин.
— Да не би да ме вземаш за глупачка? Разбира се, че не. Ударих кльощавата й ръка с огледалото и тя я изтърва. Освен това, тя вероятно не умее да чете.
— Всъщност — отвърна Нат, видимо успокоен, — трябвало е да ти намерят прислужница, която да подхожда на една дама. Някоя, която да говори френски, да може да шие.
— Софи може да шие — автоматично отвърна Теса и й се прииска да си зашлеви шамар. — Сносно — коригира се тя и премигна към Нат. — Как върви при теб, откакто се видяхме за последен път? — Не че имам и най-малката представа кога би могло да е това.
— Много добре. Магистърът продължава да ме покровителства и да ми оказва внимание.
— Той е мъдър — пое си въздух Теса. — Може да разпознае такова безценно съкровище, каквото си ти.