— Благодаря ти — казвам й аз.
Ръката й за кратко погалва рамото ми, преди да я отпусне надолу. Без звук тя се изнизва от стаята и ме оставя сама.
Но вече не съм сама. Не съвсем. Никога повече.
ИМПЕРАТРИЦАТА
ЕДВА ОБЯД Е, КОГАТО ПО вратата се почуква рязко и официално и сърцето ми започва да препуска. Аз бях тази, която задейства нещата, напомням си аз, но това не прави нищо, за да успокои нервите ми. Императорът няма лесно да приеме, че синът му му се противопоставя, и той ще намери начин да ме обвини за това. Устата ми е суха, без значение колко преглъщам, и не мога да си наложа да не треперя, докато Хоа отива към вратата. Скривам ръце в гънките на роклята си и започвам да се боря с обърканите си, обезумели мисли, да не им позволя да се изпишат на лицето ми.
Ясно съзнавам, че Блейз и другите ме гледат. Те и без това вече си мислят, че съм слабо, пречупено момиче. Не мога да ги оставя да ме видят и уплашена. Трябва да им покажа, че мога да бъда силна и уверена. Теодосия вместо Тора.
Пресичам стаята, за да застана до поста на Блейз и гласът ми преминава в шепот.
— Спомни си какво говорихме. Унижението на банкета беше леко неудобство в сравнение с това, което ще се случи сега. Но ти няма да направиш нищо. Ще го оставиш да се случи и ще стоиш тихо. Разбираш ли?
Той не отговаря, но аз почти мога да усетя как в момента ври и кипи разправия. Аз искам от него да тръгне срещу Ампелио. Той може и да ми беше кръвен баща, но е ясно, че за Блейз е бил духовен такъв. Настояването ми Блейз да наруши обещанието си към него е жестоко, но пък необходимо.
— Аз съм твърде ценна, за да бъда убита — уверявам го аз, смекчавайки гласа си. — Тази ми защита е достатъчна.
Той измърморва нещо в отговор и аз нямам друг избор, освен да приема това като съгласие.
Хоа влита обратно в стаята с мълниеносна походка, а изражението й е непроницаемо. Тя незабавно започва да подръпва роклята ми и да изглажда намачкването, което се е получило от седенето цяла сутрин.
— Императорът ли? — питам аз.
Очите й за кратко се стрелкат към моите, преди да се отклонят. Тя поклаща глава. През мен преминава облекчение и разхлабва кобрата, свила се около корема ми. Налагам си да не избухна в неконтролируем смях.
— Тогава принцът? — предполагам аз, докато тя разресва косата ми с пръсти и я прихваща отзад с инкрустиран с перли гребен.
Още едно поклащане на главата.
Аз се намръщвам и наум преминавам през списък с хора, които също биха могли да я хвърлят в такава треска, само че не се сещам за никого. За кратко мисля дали пък не е тейнът и това ме кара отново да потръпна, докато не си спомням, че той инспектира мините. Все пак трябва да е някой важен, но никой, с изключение на Кресцентия — и сега, очевидно, Сьорен, — не ми обръща лично внимание.
Хоа ме оглежда за последен път — от върха на главата ми до обутите ми в сандали крака, — преди уверено да ми кимне в знак на одобрение и да ме побутне не съвсем нежно към вратата, където ме очакват двама пазачи.
Зная много добре, че не бива да питам охраната си къде отиваме. Повечето каловаксийци — дори и тези, които нямат титли — се отнасят към мен сякаш съм животно, а не момиче. Макар това да не е съвсем точно. Виждала съм много каловаксийци да говорят с кучетата и конете си с известна доза доброта.
Дотолкова съм свикнала със звука от стъпките на моите Сенки, че почти съм спряла да ги чувам, но сега съм прекалено чувствителна. Въпреки обещанието си, аз се съмнявам, че ако се стигне до бой с камшик или друго подобно наказание, Блейз ще може да запази мълчание.
Едно време, когато бяхме малки, той ме мразеше заради това, че навсякъде се влачех след него. Той бягаше, криеше се, обиждаше ме, но аз така и не го оставях на мира. Един ден, проучвахме един тунел в изоставените тъмници под двореца, той окончателно загуби търпение. Затвори ме в тунела и залости вратата. Стоях там само десет минути, преди Птичката да ме намери да плача, но това беше най-голямата неприятност, в която той някога се бе забърквал.
— Един ден тя ще бъде твоя кралица — му каза баща му по-късно. Не си спомня бащата на Блейз да е бил гневен човек. Беше от онези рядко срещани хора, които слушаха далеч повече, отколкото говореха, и никога не повишаваха глас. В този ден обаче аз го видях наистина ядосан. — Ако искаш да бъдеш пазител, ще я пазиш с всичко, което имаш, защото без нея няма да има Астрея.