Тя го докосна лекичко, надявайки се на някакво напътствие, ала той бе все така безмълвен както винаги. Докато отдръпваше ръка от него обаче, в съзнанието й отекна гласът на Уил: „Понякога, когато трябва да реша как да свърша нещо, си представям, че съм герой от книга. Така ми е по-лесно. Знам какво би направил той“.
Един герой от книга, помисли си Теса, някой добър и разумен герой, би тръгнал покрай потока. Един герой от книга щеше да знае, че човешките поселища често биват издигани в близост до вода и би потърсил помощ, вместо да се лута из гората. Тя обви решително ръце около тялото си и пое уморено по брега.
Когато Уил — изкъпан, обръснат и облечен в риза с чиста яка — се върна в общата стая, за да вечеря, тя вече беше наполовина пълна с хора.
Е, не точно хора. Докато го отвеждаха до масата му, мина покрай тролове, насядали близо един до друг над халби с бира и изглеждащи досущ като съсухрени старци, ако не се брояха бивните, които стърчаха от долната им челюст. Слабоват магьосник с рошава кестенява коса и трето око в средата на челото режеше телешки котлет. Край огъня седеше група… върколаци, досети се Уил по подобното им на глутница държание. Помещението миришеше на влага, въглени и готвено и стомахът на Уил изкъркори. Досега не си беше дал сметка колко е гладен.
Докато отпиваше от възкиселото вино и ядеше храната, която му бяха донесли — жилаво еленско с картофи — Уил разучаваше карта на Уелс, опитвайки се да не обръща внимание на погледите на останалите гости. Явно момчето от конюшнята беше право — тук рядко се отбиваха нефилими. Младежът имаше чувството, че Знаците му горят като следи от жигосано. Когато чиниите бяха отнесени, той извади лист хартия и се залови да пише писмо.
Шарлот,
Съжалявам, че си тръгнах от Института без твоето разрешение. Моля те за прошка, ала чувствах, че нямам друг избор.
Това обаче не е причината да ти пиша. Край пътя намерих доказателство, че Теса е минала оттук. По някакъв начин е успяла да хвърли нефритения си медальон през прозореца на каретата и смятам, че го е сторила, за да можем да я проследим с негова помощ. Бижуто е у мен сега — неоспоримо доказателство, че бяхме прави в предположението си относно местонахождението на Мортмейн. Той несъмнено е в Кадер Идрис. Трябва да пишеш на консула и да настояваш да изпрати многочислен отряд в планината.
Уил запечата писмото и повика ханджията, който го увери, че срещу два шилинга и половина момчето ще го предаде на нощната пощенска кола. След като плати, младежът се облегна в стола, чудейки се дали да не опита да преглътне още една чаша вино, за да е сигурен, че ще заспи… когато остра, пронизваща болка го преряза през гърдите. Усещането бе сякаш в тялото му се беше забила стрела и той политна назад. Винената чаша падна на пода и се строши. Изправи се на крака и се подпря на масата с две ръце. Смътно усещаше, че го гледат и че ханджията му говори нещо разтревожено, ала болката беше прекалено силна, за да е в състояние да мисли.
Стягането в гърдите, онова, което бе смятал за единия край на нишката, свързваща го с Джем, се бе опънало толкова силно, че задушаваше сърцето му. Отдръпна се от масата със залитане, проправи си път през групичката гости край бара и тръгна към входната врата. Можеше да мисли единствено за глътка въздух… да поеме поне мъничко въздух в дробовете си.
Отвори вратата и едва не се строполи в нощта навън. За миг болката в гърдите му поолекна и се облегна тежко на стената на странноприемницата. Дъжд се лееше като из ведро и се просмукваше в дрехите и косата му. Той ахна задавено, сърцето му биеше със смесица от ужас и отчаяние. Възможно ли бе единствено разстоянието, което го делеше от Джем, да му се отразява по този начин? Никога досега не беше изпитвал нещо подобно, дори в най-тежките за парабатая му моменти, когато бе ранен и Уил чувстваше болката му.
Нишката се скъса.
За миг всичко наоколо стана бяло, сякаш някой бе разтворил всички цветове с киселина. Уил се свлече на колене и повърна вечерята си в калта. Когато спазмите преминаха, се изправи със залитане и слепешком се отдалечи от странноприемницата. Спря едва когато се блъсна в стената на конюшнята, до коритото за поене на конете. Там коленичи, за да потопи ръце в ледената вода… и видя отражението си. Ето го лицето му, мъртвешки бяло, и ризата му, по предницата на която бързо се разливаше алено петно.