Той прокара ръце през косата си и издиша шумно, сякаш току-що беше пробягал дълго разстояние. След това се обърна към момичето и извади стилито от джоба на жилетката си. Нарисува набързо една руна върху китката си и допря ръка до вратата.
— Искам, и още как.
Очите на Сесили се стрелнаха от ръката към замисленото изражение на лицето му.
— Чувате ли ги? — попита тя. — Ама това не е честно!
— Страшно е романтично — каза Гейбриъл, а после се намръщи. — Или поне би било, ако брат ми не звучеше като жабок, който се е задавил. Боя се, че едва ли ще влезе в историята като един от най-великите ухажори на света.
Девойката скръсти подразнено ръце.
— Не разбирам защо се държите така. Или ви дразни това, че брат ви иска да се ожени за прислужница?
Изражението, с което я погледна, беше такова, че тя изведнъж съжали, задето го беше закачила по този начин след всичко, което бе преживял току-що.
— Нищо, което той би могъл да направи, няма да е по-ужасно от стореното от баща ми. Поне него го привличат човешки жени.
И все пак, толкова трудно беше да не се закача с него. Направо я предизвикваше.
— Това едва ли е особено подходящо описание за такава чудесна жена като Софи.
Гейбриъл изглеждаше така, сякаш се канеше да й отвърне с някоя остра забележка, но после се отказа.
— Не исках да прозвучи така. Тя е прекрасно момиче и от нея ще стане чудесен ловец на сенки, когато се Извиси. Ще донесе чест на семейството ни, а Ангелът ми е свидетел, че се нуждаем от това.
— Аз вярвам, че и вие ще донесете чест на семейството си — тихичко каза Сесили. — Това, което сторихте… да си признаете по този начин пред Шарлот — изискваше се доста кураж.
За миг Гейбриъл застина. А после протегна ръка към нея.
— Хванете ме за ръка. Така ще може да чувате какво се случва вътре през мен, стига да желаете.
След моментно колебание, Сесили взе ръката му. Дланта му беше топла и корава в нейната и тя усещаше ритъма на кръвта му през кожата, някак странно успокояващ… и наистина, през него, сякаш беше долепила ухо до вратата, долови думи: тихият, колеблив глас на Гидеон и нежните нотки на Софи.
— О! — немощно ахна Софи и се отпусна в един от столовете. — О, боже!
Просто трябваше да седне — краката й бяха омекнали и едва я държаха. Гидеон, междувременно, стоеше до бюфета и изглеждаше паникьосан. Кестеняворусата му коса беше разрошена, сякаш беше прокарвал трескаво ръце през нея.
— Скъпа госпожице Колинс… — започна той.
— Това… — започна едновременно с него Софи, а после спря. — Не знам… Това е крайно неочаквано.
— Наистина ли? — Гидеон се дръпна от бюфета и се подпря на масата. Ръкавите му се вдигнаха лекичко и девойката установи, че се взира в китките му, покрити с фини руси косъмчета и белязани с бледите следи от Знаци. — Несъмнено сте забелязали колко много ви уважавам и ви ценя. Колко ви се възхищавам.
— Аха — кимна тя. — Възхищение. — Изрече думата така, че тя прозвуча страшно слабовато.
Младежът се изчерви.
— Скъпа госпожице Колинс — започна той отново, — вярно е, че чувствата ми към вас далеч превъзхождат обикновеното възхищение. Бих ги описал като най-гореща любов. Вашата доброта, красотата ви, благородното ви сърце… те хвърлят в смут цялото ми същество и единствено на това се дължи поведението ми тази сутрин. Не знам какво ме прихвана, та изрекох на глас най-съкровеното желание на сърцето си. Моля ви, не се чувствайте длъжна да приемете предложението ми, само защото го направих пред всички. Неудобството в случая е за мен.
Софи вдигна поглед към него. Кръвта ту прииждаше, ту се оттегляше от бузите му — вълнението му беше очевидно.
— Ала вие не сте ми направили предложение.
Гидеон се сепна.
— Аз… какво?
— Не сте ми направили предложение — повтори младата жена хладнокръвно. — Наистина обявихте на всеослушание, че възнамерявате да се ожените за мен, но това не е предложение, а само оповестяване. Предложение е, когато ме попитате.
— Ама как само го постави на място — заяви Гейбриъл с онова задоволство, което по-малките деца изпитват, когато някой даде на по-големия им брат или сестра да се разбере.
— Шт! — скастри го Сесили и стисна ръката му още по-силно. — Искам да чуя какво ще отговори господин Лайтууд.
— Много добре тогава — каза Гидеон с решителен глас, макар и мъничко ужасен, сякаш бе Свети Джордж, поемащ на битка с дракона. — Щом искате предложение.
Очите на Софи го проследиха, докато той прекосяваше стаята, за да коленичи пред нея. Животът беше несигурно нещо и имаше моменти, които човек искаше да запомни, да запечата в ума си, така че след време да може да извади спомена, като цвете, изсушено между страниците на книга, и отново да му се възхити.