В другия край имаше нова, още по-просторна пещера, в която проблясваше мъждива светлина. Младежът забеляза нещо да блещука тук-там и за миг реши, че е вода, стичаща се по черните стени, ала когато се приближи, за да погледне, видя, че са жили от кристален кварц.
Докато приближаваше към слабичкия светлик, усети, че пулсът му се ускорява и се насили да диша дълбоко, за да го успокои. Знаеше защо сърцето му бие така — Теса. Ако беше пленница на Мортмейн, тя беше тук… наблизо. Някъде в този подобен на медна пита лабиринт от тунели той щеше да я открие.
Чу гласа на своя парабатай да отеква в главата му, сякаш Джем стоеше до него и го съветваше. Той все повтаряше, че в края на мисиите Уил винаги прибързвал, вместо да действа систематично и добре премерено, и че човек трябвало да се съсредоточи върху следващата стъпка по пътеката пред себе си, а не върху планината, издигаща се в далечината, защото в противен случай може никога да не достигне целта си. Уил затвори очи за миг. Знаеше, че приятелят му бе прав, но му беше трудно да следва съвета му, когато целта пред него беше момичето, което обичаше.
Отвори очи и тръгна към мъждивата светлина в далечния край на пещерата. Земята под краката му беше гладка, без скали или камъчета, и с жили като мрамор. Светлината напред припламна по-силно… и Уил се закова на място. Единствено годините на подготовка като ловец на сенки му попречиха да политне към сигурна смърт.
Защото подът свършваше рязко и от другата страна зееше дълбока пропаст. Уил стоеше на ръба на скала, издигаща се над кръгъл амфитеатър, пълен с автоматони. Те бяха смълчани и неподвижни, като механични играчки, които никой не беше навил. Бяха облечени, също като онези в селото, в останки от военни униформи, подредени като оловни войници в естествен размер.
В средата на помещението се издигаше каменна платформа, върху която имаше маса и отгоре й, като труп, приготвен за аутопсия, лежеше друг автоматон. Главата му беше от гол метал, ала върху останалата част от тялото му беше опъната бледа човешка кожа… а по нея бяха нарисувани руни.
Докато се взираше в тях с широко отворени очи, Уил постепенно ги разпозна: за памет, за пъргавина, за бързина, за нощно зрение. Никога нямаше да подействат, разбира се, не и върху създание от метал и човешка кожа. Можеха и да заблудят ловците на сенки от разстояние, но…
„Ами ако използва кожа от ловци на сенки?“, прошепна едно гласче в ума на Уил. „Какво ще създаде тогава? Колко луд бе Мортмейн и докъде ще стигне?“ Тази мисъл, както и гледката на небесните руни, нарисувани върху едно толкова чудовищно създание, накараха стомаха на Уил да се свие. Той се отдръпна от ръба на скалата със залитане и се облегна на студената каменна стена, а ръцете му бяха влажни от пот.
Отново видя селцето с труповете по улиците и чу механичното съскане на демона с часовников механизъм: „През всички тези години вие ни прокуждахте от този свят с вашите оръжия с руни, ала сега ние притежаваме тела, срещу които те са безсилни и този свят ще бъде наш“.
Ярост се разля във вените му като огън. Откъсна се от стената и се втурна в един тесен коридор, далеч от просторното помещение. Докато вървеше му се стори, че чува нещо зад себе си — някакво бръмчене, сякаш навиваха огромен часовник, ала когато се обърна, не видя нищо, освен гладките стени на пещерата и неподвижните сенки.
Тунелът, по който вървеше, постепенно се стесняваше, докато накрая Уил трябваше да се провира обърнат на една страна покрай издадена скала, пълна с кварцови жили. Ако се стеснеше още малко, той щеше да е принуден да се върне обратно в пещерата; тази мисъл го накара да продължи с удвоена енергия и той се плъзна напред, при което едва не падна, когато стените внезапно се отдръпнаха и коридорът се разшири.
Беше почти като преддверието в Института, само че стените бяха от гладък камък и по тях, закрепени в метални скоби, бяха закачени факли. До всяка факла имаше сводеста врата, също изработена от камък. Първите две бяха отворени, разкривайки празни стаи, тънещи в мрак.
Зад третата се намираше Теса.
Уил не я забеляза веднага щом прекрачи прага. Каменната врата се притвори зад него, но той установи, че вътре не е съвсем тъмно — догарящите пламъци в камината в другия край на стаята хвърляха блещукаща светлина. За негово учудване мястото беше обзаведено като стая в странноприемница — с легло, умивалник, черги по пода и дори завеси по стените, макар да закриваха гол камък, а не прозорци.
Пред огъня, свита на земята, лежеше слаба сянка. Ръката на Уил автоматично се вдигна към камата, втъкната в колана му… а после сянката се обърна, косата й се разпиля по рамото и той видя лицето й.