Девойката сложи нежно ръка на рамото му.
— Не сме обречени, Уил. Без съмнение не си дошъл сам. Хенри, Джем — все някой ще ни открие. От другата страна на стената може да бъдем освободени. Виждала съм Мортмейн да го прави и…
Уил и сам не знаеше какво се случи тогава. Изражението му трябва да се бе променило при споменаването на Джем, защото видя как част от кръвта се отцеди от лицето на момичето. Ръката й го стисна по-силно.
— Теса — каза младежът, — аз съм сам.
Думата „сам“ излезе накъсано, сякаш горчеше на езика му и той се мъчеше да говори през нея.
— Джем?
Беше повече от въпрос, ала Уил не каза нищо. Гласът сякаш го бе напуснал. Беше възнамерявал да я отведе от това място, преди да й каже за годеника й. Бе си представял как й съобщава, едва когато са в безопасност, някъде, където щеше да има времето и мястото да я утеши. Сега си даваше сметка, че е бил истински глупак, за да си го помисли, да си повярва, че загубата няма да бъде изписана върху лицето му. И последните остатъци от кръвта се отдръпнаха от кожата й. Сякаш гледаше как пламъче потрепва и угасва.
— Не — прошепна тя.
— Теса…
Девойката направи крачка назад, клатейки глава.
— Не, не е възможно. Щях да разбера… не може да е възможно.
Уил протегна ръка към нея.
— Тес…
Мощни тръпки бяха започнали да разтърсват тялото й.
— Не — повтори тя. — Не, не го казвай. Ако не го кажеш, то няма да е вярно. Не може да е вярно. Не е честно.
— Съжалявам — прошепна той.
Лицето й се сгърчи, нещо се прекърши, като бент, поддал под твърде силен напор. Тя се свлече на колене и обви ръце около тялото си. Държеше се здраво, сякаш се боеше да не се разпадне на късчета. Уил усети как го връхлита нова вълна от безпомощната агония, която беше почувствал в двора на „Зеленият мъж“. Какво бе сторил? Беше дошъл, за да я спаси, ала вместо това бе успял единствено да й причини болка. Сякаш наистина беше прокълнат… способен да носи единствено страдание на онези, които обичаше.
— Съжалявам — повтори, влагайки цялото си сърце в думите си. — Съжалявам. Бих умрял вместо него, стига да можех.
Теса вдигна глава. Уил се приготви да посрещне укора в очите й, ала там нямаше такъв. Вместо това тя протегна безмълвно ръка към него. Учуден, Уил я улови и се остави да го притегли надолу, докато коленичи на пода срещу нея.
Очертана в златно от светлината на огъня, косата й обрамчваше мокрото й от сълзи лице.
— Аз също — рече тя. — О, Уил, аз съм виновна за всичко. Той захвърли живота си заради мен. Ако беше вземал лекарството по-пестеливо… ако си беше позволил да почива, да се лекува, вместо да се преструва, че е здрав заради мен…
— Не! — Младият мъж я улови за раменете и я обърна към себе си. — Вината не е твоя. Никой не би си го помислил…
Теса поклати глава.
— Как изобщо можеш да ме търпиш до себе си? — отчаяно каза тя. — Аз ти отнех твоя парабатай. А сега и двамата ще умрем тук. Заради мен.
— Теса… — прошепна слисано Уил. Не помнеше откога не бе попадал в подобно положение, кога за последен път бе трябвало да утешава някой, чието сърце бе съкрушено, и наистина бе могъл да го стори, вместо да бъде принуден да се извърне настрани. Чувстваше се несръчен, както когато беше дете и изпускаше ножовете, преди Джем да го научи как да ги използва. Младежът се прокашля. — Теса, ела.
Привлече я към себе си, като в същото време седна на пода, така че тя се озова притисната до него, облегнала глава на рамото му, докато той прокарваше пръсти през косата й. Усещаше как тялото й се тресе, но девойката не се отдръпна. Вместо това се вкопчи в него, сякаш черпеше утеха от присъствието му.
За секунда Уил се замисли колко топло бе тялото й в прегръдките му и как му въздействаше дъха й върху кожата му, ала само след миг тръсна глава да прогони неуместните си мисли и се престори, че не са го спохождали.
Мъката на Теса, също като буря, бавно започна да стихва с отминаването на часовете. Тя рида и Уил я държа в обятията си, без да я пуска, освен веднъж, когато му се наложи да стане, за да накладе огъня. Върна се бързо и отново седна до нея. И двамата бяха облегнали гърбове на невидимата стена. Тя докосна мястото на рамото му, където платът беше подгизнал от сълзите й.
— Съжалявам. — И сама не можеше да преброи колко пъти му го бе повторила през последните няколко часа, докато си разказваха един на друг какво им се бе случило след раздялата им в Института. Той й бе описал сбогуването си с Джем и Сесили, как беше препускал през страната, мига, в който бе осъзнал, че Джем си е отишъл… Тя, на свой ред, му бе разказала какво бе поискал Мортмейн от нея, как се бе превъплътила в неговия баща, давайки му последното късче от мозайката, което щеше да превърне армията му от автоматони в неудържима сила.