— Не — отвърна той. За миг сякаш му беше трудно да си поеме дъх. Гледаше я като че ли нямаше никаква представа как ще реагира тя на неочакваната му поява. — Не съм.
— Лекът… намерил си го?
— Не го намерих самият аз — бавно каза той. — Но… лек беше намерен.
— Видях Магнус в Аликанте едва преди няколко месеца. Говорихме за теб. Изобщо не ми каза…
— Не е знаел — рече Джем. — Беше трудна година за ловците на сенки, черна година. Ала от кръвта и огъня, от загубата и скърбите, се родиха и големи промени. — Той разпери ръце и някак срамежливо и с мъничко почуда в гласа, добави: — Самият аз съм променен.
— Как…
— Ще ти разкажа всичко. Още една история за родовете Лайтууд, Херондейл и Феърчайлд. Но ще ми отнеме повече от час да го сторя, а на теб сигурно ти е студено. — Той сякаш понечи да я докосне по рамото, но после като че ли размисли и свали ръка.
— Аз… — Думите я изоставиха. Все още усещаше до мозъка на костите си шока да го види такъв. Да, виждала го беше всяка година, тук, на този мост, ала едва в този миг си бе дала сметка колко различен бе онзи, с когото се бе срещала. А сега… сега сякаш се бе върнала обратно в собственото си минало, сякаш целият изминал век беше изтрит и това я изпълваше едновременно с възторг, замайване и страх. — Но… след днешния ден… Къде ще отидеш? В Идрис?
За миг по лицето му се изписа такова неподправено объркване… и въпреки годините, той й се стори толкова млад.
— Не знам — отговори. — Никога не съм имал цял живот пред себе си, за който да си съставя планове.
— Ами тогава… в някой друг Институт? — попита Теса, макар че всъщност искаше да каже: „Не си отивай. Остани. Моля те“.
— Не мисля, че ще отида в Идрис или в някой от Институтите — отвърна Джем след толкова дълга пауза, че Теса вече имаше чувството, че коленете й ще се подкосят, ако той не проговори. — Не знам как да живея като ловец на сенки без Уил. Не мисля дори, че искам да го сторя. Все още съм парабатай, но другата ми половинка я няма. Ако отида в някой от Институтите и ги помоля да ме приемат, никога няма да го забравя. Никога няма да бъда цял.
— Ами тогава…
— Зависи от теб.
— От мен?
Теса усети, че я сграбчва ужас. Знаеше какво иска да чуе от него, но то й се струваше невъзможно. През цялото това време, в което го бе виждала, откакто бе станал Мълчалив брат, той й се бе струвал някак дистанциран. Не безчувствен или груб, ала сякаш между него и света се издигаше стена от стъкло. Тя помнеше момчето, което познаваше и което бе раздавало обичта си с лекотата, с която дишаше, но това не беше мъжът, с когото се бе срещала веднъж в годината в продължение на повече от век. Знаеше колко много изтеклото време бе променило нея самата. Колко повече трябва да бе променило него? Нямаше представа какво очаква той от новия си живот, нито пък от нея. Жадуваше да му каже онова, което той искаше да чуе от нея. Копнееше да го докосне, да го задържи, да сграбчи ръцете му, за да си припомни допира им… но не се осмеляваше. Не и без да знае какво искаше той от нея. Бяха минали толкова много години. Как би могла да си въобрази, че чувствата му са си останали същите?
— Аз… — Той сведе поглед към тънките си ръце, които стискаха бетонния парапет. — В продължение на сто и трийсет години всеки час от живота ми беше планиран. Често си мислех какво бих сторил, ако бях свободен, ако някога бъдеше намерен лек. Представях си, че незабавно ще полетя нанякъде, като птица, пусната от клетката си. Изобщо не си представях, че ще изляза навън и ще заваря света така променен, толкова отчаян. Потопен в огън и кръв. Исках да оцелея, но само по една причина. Исках…
— Какво искаше?
Вместо отговор той протегна ръка и докосна лекичко перлената й гривна.
— Това е подаръкът за трийсетгодишнината ти — каза. — Все още я носиш.
Теса преглътна. По кожата й пробягваха тръпки. Даде си сметка, че не бе изпитвала това усещане, това особено възбудено неспокойство, от толкова години, че почти го беше забравила.
— Да.
— След Уил никого другиго ли не си обичала?
— Нима не знаеш отговора на този въпрос?
— Нямам предвид по начина, по който обичаш децата или приятелите си. Теса, знаеш какво те питам.
— Не. Мисля, че имам нужда да го изречеш на глас.