— Някога щяхме да се оженим — каза той. — През цялото това време не съм преставал да те обичам… век и половина. Знам, че обичаше Уил. Виждах ви през годините. Знам също така, че тази любов бе толкова голяма, че пред нея всяка друга обич, дори онази между нас, когато и двамата бяхме толкова млади, трябва да е изглеждала малка и незначителна. Двамата сте споделили цял живот, изпълнен с любов, Теса. Толкова много години. Деца. Спомени, които не бих могъл да се надявам да… — Той спря рязко. — Не — заяви и пусна китката й. — Не мога да го направя. Глупак бях, че си помислих… Теса, прости ми.
И с тези думи се отдръпна и потъна в тълпата, която бързаше по моста.
В продължение на един миг тя беше като вкаменена от шок — само миг, но бе достатъчен, за да може Джем да се изгуби между хората. Теса се улови за перилата на моста, за да се успокои. Те бяха студени под пръстите й, така студени, както и първата нощ, когато бяха дошли на това място, където за първи път бяха разговаряли. Джем бе първият човек, с когото бе споделила най-големият си страх — че уменията й я правеха нещо, което не бе съвсем човек. „Ти си човек“, отвърнал бе той, „във всяко отношение, което има значение“.
Тя не го бе забравила, не бе забравила прекрасното умиращо момче, което си бе дало труда да утеши едно уплашено момиче, което не познаваше, без да изрече и дума за собствените си страхове. Разбира се, че бе оставил отпечатък върху сърцето й. Как би могло да бъде другояче?
Помнеше как й бе подарил нефритения медальон на майка си, протегнал трепереща ръка. Помнеше целувки в една карета. Помнеше как влиза в стаята му, окъпана от лунна светлина и вижда сребърното момче, застанало пред прозореца, да изтръгва от цигулката в ръцете си музика по-прекрасна от желание.
„Уил“, бе казал той. „Уил, ти ли си това?“
Уил. За миг сърцето й се поколеба. Спомни си смъртта му и собствената си агония. Спомни си дългите самотни нощи и как в продължение на години, всяка сутрин щом се събудеше, протягаше ръка, очаквайки да го открие до себе си и как много бавно бе започнала да свиква с това, че неговата половина на леглото завинаги ще си остане празна. Миговете, в които, попаднала на нещо забавно, се обръщаше, за да го сподели с него, само за да изпита наново шока от това, че той не е там. И най-ужасните мигове, когато седнала да закусва сама, си бе дала сметка, че е забравила точния оттенък на сините му очи или пък дълбочината на смеха му; че също като музиката на Джем, те бяха избледнели, потънали в онова далечно място, където спомените са безмълвни.
Сега Джем беше смъртен. Щеше да остарее като Уил и също като него щеше да умре, и тя не бе сигурна дали е в състояние да го понесе.
И все пак…
„Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота. Ти си открила две.“
И ето че краката й се движеха, почти от само себе си. Тя се втурна в тълпата и се запровира между хората, като се извиняваше, останала без дъх, когато за малко не се спънеше в нечии крака или пък удареше някого с лакът. Не я беше грижа обаче. Тичаше с всички сили по моста, спирайки рязко едва когато стигна до края му, там, където тесни каменни стъпала се спускаха към водите на Темза.
Вземаше ги по две наведнъж, като едва не се подхлъзна на влажните камъни. В подножието им имаше малък бетонен пристан, обграден от железен парапет. Реката беше пълноводна и се плискаше в пролуките между метала, изпълвайки мястото с мирис на тиня и речна вода.
Джем стоеше до перилата, загледан във водата. Беше мушнал ръце дълбоко в джобовете си, раменете му бяха прегърбени, сякаш за да се предпази от силен вятър. Взираше се напред почти невиждащо и така съсредоточено, че явно не я чу да се приближава зад него. Тя го улови за ръкава и го обърна към себе си.
— Какво? — рече задъхано. — Какво се опитваше да ме попиташ, Джем?
Очите му се разшириха. Бузите му бяха пламнали, дали от тичането или от студа, Теса не бе сигурна. Гледаше я, сякаш тя бе някакво странно растение, избуяло най-неочаквано пред него.
— Теса… последвала си ме?
— Разбира се, че те последвах. Ти избяга по средата на изречението!
— Не беше кой знае колко добро изречение. — Той сведе очи към земята, а когато отново ги вдигна към нея, една усмивка, така позната, както и собствените й спомени, подръпваше крайчеца на устата му. И тогава той се завърна, един изгубен, но не и забравен спомен — усмивката на Джем открай време беше като лъчите на слънцето. — Никога не съм бил онзи, който го биваше с думите. Ако цигулката ми беше у мен, бих могъл да ти изсвиря онова, което исках да кажа.