— Е, добре — рече тя. — Не обичате кифлички. А харесват ли ви пандишпанени торти?
Беше късен следобед и немощното слънце се беше издигнало високо в небето. Дванайсетина ловци на сенки от Анклава, заедно с няколко Мълчаливи братя, се бяха пръснали из земите около Института. По-рано през деня бяха отнесли труповете на Джесамин и на убития Мълчалив брат, чието име Сесили така и не бе научила. Откъм двора до ушите й долиташе говор и дрънчене на метал, докато Анклавът пресяваше останките от нападението на автоматоните.
В гостната обаче най-силният шум беше тиктакането на големия часовник в ъгъла. Завесите бяха дръпнати и консулът стоеше в бледата слънчева светлина, намръщен и скръстил яките си ръце на гърдите си.
— Това е лудост, Шарлот — заяви той. — Пълна лудост, основана на приумиците на едно дете.
— Не съм дете — сопна се Сесили. Беше се настанила в едно кресло край камината, същото, в което Уил беше заспал предишната нощ… наистина ли беше толкова скоро? Уил стоеше до нея, ужасно намръщен. Все още не се беше преоблякъл. Хенри беше в стаята на Джем заедно с Мълчаливите братя. Той все още не беше дошъл в съзнание и единствено появата на консула бе откъснала Шарлот и Уил от леглото му. — Освен това родителите ми познаваха Мортмейн, както ви е добре известно. Той се сприятели със семейството ми, с баща ми. Даде ни имението Рейвънскар, когато татко… когато изгубихме дома си край Долгелай.
— Вярно е — обади се Шарлот иззад бюрото си, върху което бяха разстлани документи. — По-рано през лятото ви уведомих за това и за нещата, които Рейгнър Фел ми докладва за семейство Херондейл.
Уил извади свитите си в юмруци ръце от джобовете си и изгледа сърдито консула.
— За Мортмейн е било шега да даде онази къща на родителите ми! Той си играеше с нас. Защо сега да не продължи по този начин?
— Ето, Джосая — рече Шарлот, посочвайки един от листовете върху бюрото пред себе си. Карта на Уелс. — Това е езерото Лин в Идрис… а това е езерото Тал-ъ-Лин, в подножието на Кадер Идрис…
— „Лин“ означава „езеро“ — подразнено обясни Сесили. — И ние го наричаме Лин Мунгил, макар някои да му казват Тал-ъ-Лин…
— А на света вероятно има и други места на име Идрис — сопна се консулът, преди да си даде сметка, че спори с петнайсетгодишно момиче, и да утихне.
— Но този Идрис означава нещо — изтъкна Уил. — Казват, че езерата около планината са бездънни… че самата планина е куха и че в недрата й спят Кун Анун, Хрътките на Подземното царство.
— Дивият лов — каза Шарлот.
— Да. — Уил зарови пръсти в тъмната си коса и я отметна назад. — Ние сме нефилими. Вярваме в легенди, в митове. „Всички истории са верни.“ Нима има по-подходящо място да се скрие, заедно със своите изобретения, от недрата на планина, която вече се свързва с черна магия и поличби за смърт? На никой от местните няма да му се стори странно, че от дълбините й долитат странни шумове, нито би му хрумнало да отиде да провери на какво се дължат. Какво иначе би го отвело в онези земи? Винаги съм се чудил защо толкова се интересуваше от семейството ми. Може би беше просто заради близостта… възможността да изиграе жестока шега на семейство нефилими. Навярно не е бил в състояние да устои.
Консулът се беше навел над бюрото и разглеждаше картата под ръцете на Шарлот.
— Това не е достатъчно.
— Не е достатъчно? Не е достатъчно за какво? — извика Сесили.
— За да убеди Клейва. — Консулът се изправи. — Шарлот, ти ще ме разбереш. За да изпратим въоръжен отряд срещу Мортмейн въз основа на предположението, че той се крие в Уелс, ще трябва да свикаме събрание на Съвета. Не можем да изпратим само шепа хора и да рискуваме врагът да се окаже по-многоброен, особено ако става дума за онези създания… колко от тях ви нападнаха тази сутрин?
— Шест или седем, без да броим онова, което отвлече Теса — отвърна ръководителката на Института. — Мислим, че са в състояние да се сгъват и по този начин са успели да се вместят в тясната карета.
— А аз подозирам, че Мортмейн не е предполагал, че Гейбриъл и Гидеон Лайтууд ще бъдат с вас, поради което не е преценил правилно колко от създанията ще са му необходими. В противен случай всички щяхте да сте мъртви.
— Братята Лайтууд — друг път — измърмори Уил. — Според мен е подценил Бриджет. Тя ги накълца като коледна пуйка.
Консулът махна с ръце.
— Прочетохме документите на Бенедикт Лайтууд и в тях той твърди, че Мортмейн се е укрепил съвсем близо до Лондон и че възнамерява да изпрати войска срещу Лондонския анклав…