Гейбриъл си пое рязко дъх и очите на консула се присвиха.
— А! Това било значи? Видял си как баща ти умира пред очите ти и си решил, че същото ще се случи и с брат ти?
Младият мъж искаше да забие юмрук в стената зад себе си. Копнееше да цапардоса консула в противното лице, надянало маската на фалшиво състрадание. Щеше му се да изтича на горния етаж, да се хвърли на пода до леглото на брат си и да откаже да се махне оттам, както Уил бе отказал да се отдели от Джем, докато Гейбриъл не го беше накарал да излезе. Уил бе по-добър брат на Джем, отколкото той — на Гидеон, беше си помислил горчиво, а между двамата дори нямаше кръвна връзка. Това бе една от причините, подтикнали го да излезе от Института и да се скрие зад конюшнята. Несъмнено никой не би го потърсил тук, беше си казал.
Ала беше сгрешил. Толкова често бе грешил, какво значение имаше, че го е направил още веднъж?
— Видял си брат си, облян в кръв — каза консулът с все същия благ глас. — И си си спомнил…
— Аз убих татко — каза Гейбриъл. — Моята стрела се заби в окото му… аз пролях кръвта му. Мислите ли, че не знам какво означава това? Кръвта му ще ме вика от земята, както кръвта на Авел викала Каин. Всички казват, че онова нещо вече не беше баща ми, но то беше всичко, което бе останало от него. Някога той беше Лайтууд. А днес Гидеон можеше да умре. Да изгубя и него…
— Виждаш ли какво имах предвид, когато говорех за Шарлот и отказа й да се подчинява на Закона? Загубите на живот, до които това би могло да доведе. Днес спокойно брат ти можеше да стане жертва на нейната самонадеяна гордост.
— Тя не ми се струва горда.
— Затова ли написахте това? — Консулът извади от джоба на палтото си първото писмо, което двамата братя му бяха изпратили, и като го погледна с отвращение, го остави да падне на земята. — Тези нелепи драсканици, целящи да ме подразнят?
— И успяха ли?
За миг Гейбриъл си помисли, че консулът ще го удари. Ала гневът в очите на по-възрастния мъж бързо се изпари и когато отново заговори, гласът му беше спокоен:
— Предполагам, че не би трябвало да очаквам един Лайтууд да реагира добре, когато се опитат да го изнудят. На баща ти със сигурност не би му харесало. Признавам, че ви сметнах за по-слабоволни от него.
— Ако възнамерявате да опитате друг подход, за да ме убедите, не си правете труда — отсече младежът. — Няма смисъл.
— Наистина ли? Действително ли си толкова верен на Шарлот Брануел след всичко, което семейството й причини на твоето? Бих го очаквал от Гидеон — той прилича на майка ви. Прекалено доверчив. Но не и от теб, Гейбриъл. От теб очаквах повече да се гордееш с кръвта във вените си.
Младият мъж облегна глава на стената зад себе си.
— Нямаше нищо — рече той. — Разбирате ли? В кореспонденцията на Шарлот нямаше нищо, което би могло да представлява интерес за вас или за когото и да било. Казахте, че ще ни унищожите, ако не ви докладваме за действията й, ала нямаше нищо за докладване. Вие не ни оставихте никакъв избор.
— Можехте да ми кажете истината.
— Вие не пожелахте да я чуете. С брат ми не сме глупави. Искате Шарлот да изгуби поста си в Института, но не желаете да е прекалено ясно, че вие стоите зад това. Ще ви се да откриете, че е замесена в нещо незаконно. Но истината е, че няма нищо подобно.
— Истината е разтегливо понятие. Тя може да бъде разкрита, вярно е, но също така може да бъде и създадена.
Гейбриъл рязко вдигна поглед към него.
— Нима предпочитате да ви излъжа?
— О, не — отвърна консулът. — Не мен. — Той сложи ръка на рамото му. — Родът Лайтууд винаги е държал на честта си. Баща ти допусна грешки. Но не бива ти да плащаш за тях. Нека ти възстановя онова, което си изгубил. Нека ти върна имението Лайтууд и доброто име на семейството ти. Можеш да живееш там с брат си и сестра си. Няма да е нужно да зависиш от подаянията на Анклава.
Подаяния. Думата горчеше. Момчето си помисли за кръвта на брат си върху плочките пред Института. Ако Шарлот не беше проявила такава глупост, ако не бе така твърдо решена да приеме превъплъщенката в лоното на Института, въпреки възраженията на Клейва и консула, Магистърът никога нямаше да изпрати създанията си срещу Института. Кръвта на Гидеон нямаше да бъде пролята.
„Всъщност — прошепна едно слабо гласче в главата му — ако не беше Шарлот, тайната на баща ми щеше да си остане тайна.“ Бенедикт нямаше да бъде принуден да предаде Магистъра. Нямаше да изгуби източника на лекарството, което възпираше напредването на астриолата. Може би никога нямаше да се преобрази. Синовете му може би никога нямаше да научат за неговите грехове и семейство Лайтууд щеше да продължи да си живее в блажено неведение.