— Ако смяташ, че така би било най-добре за него.
— Уил — гласът на Магнус беше нежен, но настоятелен, — нима ме повика тук, защото се надяваше, че ще успея да му помогна?
Младият ловец на сенки вдигна невиждащ поглед.
— И аз не знам защо те повиках. Не мисля, че е било, защото вярвах, че може да се направи нещо. По-скоро смятах, че ти си единственият, който би могъл да разбере.
Магнус изглеждаше учуден.
— Единственият, който би могъл да разбере?
— Живял си толкова дълго. Трябва да си видял много хора да умират — хора, които си обичал. И въпреки това си оцелял и си продължил напред.
Магьосникът продължаваше да го гледа слисано.
— Повика ме тук — мен, един магьосник, в Института, веднага след битка, в която всички за малко да загинете — за да говорим?
— Лесно ми е да разговарям с теб — каза Уил. — И сам не знам защо.
Магнус бавно поклати глава и се облегна на колоната.
— Толкова си млад — промълви той. — И все пак, не мисля, че досега се е случвало някой ловец на сенки да ме потърси, просто за да споделя безсънните часове на нощно бдение с него.
— Не знам какво да правя — оплака се младият мъж. — Мортмейн отвлече Теса и мисля, че знам къде я държи. Част от мен иска единствено да тръгне да я търси. Ала не мога да оставя Джем. Дадох клетва. Ами ако се събуди посред нощ и открие, че не съм до него? — Уил изглеждаше изгубен, като малко дете. — Ще си помисли, че съм си тръгнал по свое желание, без да ме е грижа, че умира. Няма да узнае истината. И все пак, ако можеше да говори, нямаше ли да ми каже да тръгна след Теса? Не би ли искал точно това? — Той прокара длани по лицето си. — Не съм сигурен и това ме раздира отвътре.
Магнус го изгледа мълчаливо в продължение на един дълъг миг.
— Той знае ли, че си влюбен в годеницата му?
— Не. — Уил вдигна стреснато глава. — Не. Никога не съм му казвал нито дума. Този товар не е за неговите плещи.
Магьосникът си пое дълбоко дъх и каза меко:
— Уил, ти потърси моята мъдрост на човек, живял безкрайно дълго и погребал мнозина обичани хора. Мога да ти кажа, че смисълът на един живот е съвкупността от любовта, с която е бил изпълнен. Каквото и да си се заклел да сториш, важното не е да си бил с Джем през последните мигове от живота му, а че си бил с него през останалото време. Откакто сте се запознали, никога не си го изоставял, нито си преставал да го обичаш. Само това има значение.
— Наистина ли го мислиш? — с почуда каза Уил, а после попита: — Защо си толкова добър с мен? Все още ти дължа услуга, нали? Не съм го забравил, макар ти никога да не поиска да ти я върна.
— Не съм ли? — рече Магнус, а после му се усмихна. — Уил, ти се отнасяш с мен като с човешко същество, с равен на теб самия. Не са много ловците на сенки, които имат подобно отношение към един магьосник. Не съм толкова безчувствен, че да поискам услуга от едно момче с разбито сърце. И то момче, което според мен един ден ще се превърне в наистина достоен мъж. Така че ето какво ще ти кажа: ти върви, а аз ще остана тук и ще бдя над него, а ако се събуди, докато те няма, ще му кажа къде си отишъл и че си го направил за него. Ще сторя всичко по силите си, за да опазя живота му — не разполагам с уин фен, но за сметка на това владея магия и може би в някоя стара книга със заклинания ще открия нещо, което да му помогне.
— Бих го сметнал за огромна услуга — каза Уил.
Магнус съзерцаваше Джем. По лицето на магьосника, обикновено така весело, язвително или равнодушно, сега беше изписана скръб, която изненада ловеца на сенки.
— Нима тази отминала тъга не ме проряза чак до живеца с такава лекота, защото бях излял душата си в безплодния пясък, обичайки оногова, който е обречен да погине? — промълви той и Уил го погледна.
— Какво беше това?
— „Изповеди“ на Августин Блажени — отвърна Магнус. — Попита ме как, бидейки безсмъртен, съм преживял толкова много смърт. Не е кой знае каква тайна. Просто посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко. — Той се отдръпна от леглото. — Ще те оставя насаме с него за малко, за да се сбогуваш, ако искаш. Ще ме откриеш в библиотеката.
Уил кимна, неспособен да каже каквото и да било, и Магнус, след като си взе ръкавиците, излезе от стаята. Главата на младежа се въртеше.
Той отново погледна към приятеля си, който бе все така неподвижен в леглото.
„Трябва да приема, че това е краят“, помисли си и дори тази мисъл му се стори куха и далечна. „Трябва да приема, че Джем никога вече няма да ме погледне, никога няма да ми проговори. Посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко.“