И все пак случващото се не му изглеждаше истинско, сякаш беше сън. Надвеси се над неподвижното тяло на своя парабатай и леко докосна бузата му. Тя беше студена.
— Atque in perpetuum, frater, ave atque vale — прошепна той и думите на стихотворението никога не му се бяха стрували по-подходящи. „Здравей и сбогом навеки, братко мой.“
След това се изправи и понечи да се извърне от леглото. И в този миг усети как нещо го стисна за китката. Сведе поглед надолу и видя, че пръстите на Джем са се сключили около ръката му. Беше толкова потресен, че не можеше да стори нищо друго, освен да се взира изумено в него.
— Все още не съм мъртъв, Уил — меко каза приятелят му. Гласът му беше тих, ала плътен — като метална жица. — Какво имаше предвид Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?
11
Боязън от нощта
— Уил?
След мълчанието, проточило се толкова дълго и нарушавано единствено от накъсаното дишане на Джем, Уил бе започнал да мисли, че си е въобразил как най-добрият му приятел го беше повикал от сумрака. Болното момче пусна китката му и той се отпусна в креслото до леглото му. Сърцето му биеше лудешки — от облекчение, но и от вцепеняващ ужас.
Джем обърна глава към него, облегнат на възглавницата. Очите му бяха тъмни, среброто им — погълнато от чернота. В продължение на един миг двамата просто се взираха един в друг. Беше като затишието, преди да се впуснеш в битка, каза си Уил, когато мислите се изпаряват и на тяхно място се настанява неизбежността.
— Уил… — повтори Джем и се закашля. Когато свали ръка от устата си, по пръстите му имаше кръв. — Аз… Да не съм сънувал?
Уил се изпъна в креслото. Въпросът на Джем беше прозвучал толкова ясно, толкова уверено: „Какво имаше предвид Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?“ Ала сякаш този прилив на сила го беше напуснал и сега той звучеше замаяно и объркано.
Дали наистина беше чул думите на Магнус? И ако беше така, възможно ли бе да ги сметне за сън, за халюцинация, родена от треската? Тази мисъл изпълни Уил със смесица от облекчение и разочарование.
— Какво да си сънувал?
Джем сведе поглед към изцапаната си с кръв ръка и бавно я сви в юмрук.
— Битката в двора. Смъртта на Джесамин. И те я отвлякоха, нали? Теса?
— Да — прошепна приятелят му, а после повтори думите, които Шарлот му бе казала по-рано. Те не бяха успели да му донесат облекчение, но може би щяха да помогнат на болния. — Да, но не вярвам, че ще я наранят. Не забравяй, че Мортмейн я иска невредима.
— Трябва да я намерим. Знаеш го, Уил. Трябва да… — Джем с усилие седна в леглото и веднага се разкашля. Кръв опръска бялата завивка. Приятелят му държа крехките му, разтърсвани от кашлицата рамене, докато пристъпът отмине, а после взе една влажна кърпа от нощното шкафче и се зае да избърше ръцете му. Когато посегна да изчисти и лицето му, Джем внимателно взе кърпата и като го изгледа, заяви сериозно: — Не съм дете, Уил.
— Знам. — Той отдръпна ръцете си. Не ги беше измил след битката в двора и засъхналата кръв на Джесамин по пръстите му се смеси с тази на неговия парабатай.
Джем си пое дълбоко дъх. След като двамата изчакаха за миг, за да видят дали това няма да предизвика нов пристъп на кашлица, той проговори:
— Магнус каза, че си влюбен в Теса. Вярно ли е?
— Да — отвърна Уил с чувството, че полита в пропаст. — Да, вярно е.
Очите на приятеля му бяха широко отворени и блестящи в мрака.
— А тя обича ли те?
— Не. — Гласът на Уил се прекърши за миг. — Казах й, че я обичам, но тя никога не се разколеба в обичта си към теб.
Мъртвешката хватка, с която Джем стискаше кърпата, поотслабна.
— Значи си й казал, че си влюбен в нея.
— Джем…
— Кога беше това и какво невъобразимо отчаяние те подтикна да го сториш?
— Беше преди да науча, че сте сгодени. В деня, когато открих, че над мен не тегне никакво проклятие. — Уил говореше накъсано. — Отидох при нея и й признах любовта си, а Теса ми отговори възможно най-мило, че обича теб, а не мен и че двамата сте сгодени. — Той сведе поглед. — Не знам дали това променя нещо, Джеймс. Ала наистина нямах представа за чувствата ти към нея. Бях напълно обсебен от това, което изпитвах.
Джем прехапа долната си устна, извиквайки най-сетне малко цвят в бледата си кожа.