— Има много начини, по които някой може да бъде спасен.
— Е — усмихна се госпожа Блек и зъбите й проблеснаха, — бъди сигурна, че този път никой няма да дойде да те спаси.
„Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите.“
— Значи ще се наложи да се спася сама — заяви Теса.
Госпожа Блек сбърчи озадачено вежди и обърна глава към нея със скърцащ, тракащ звук. Ала девойката вече се бе стегнала, събрала бе цялата си енергия в краката и тялото си, по начина, по който я бяха учили, така че когато се хвърли към вратата на каретата, го стори с цялата сила, която притежаваше.
Чу как ключалката се строши, а госпожа Блек изкрещя — пронизителен, яростен писък. Една метална ръка я сграбчи за яката на роклята, която се откъсна и в следващия миг момичето вече падаше, блъскаше се в скалите покрай пътя, премяташе се и се хлъзгаше в клисурата, докато каретата се отдалечаваше по пътя над нея, а магьосницата викаше с пълно гърло на кочияша да спре. Вятърът свистеше в ушите на Теса, докато тя летеше надолу, размахала ръце като вятърна мелница в празното пространство около себе си, и всяка надежда, че клисурата не е дълбока или че падането няма да се окаже фатално, я напусна. Докато се носеше към дъното, зърна един тесен поток да проблясва далеч под нея, криволичейки между назъбени скали, и разбра, че ще се строши като крехък порцелан, когато се удари в земята.
Затвори очи, надявайки се краят да е бърз.
Уил стоеше на върха на един зелен хълм, загледан към морето. И то, и небето бяха толкова наситено сини, че сякаш се сливаха в едно, така че не можеше да се различи къде минава хоризонтът. Чайки кръжаха над него с крясъци, соленият вятър рошеше косата му. Бе топло като през лятото и връхната му дреха лежеше захвърлена на тревата; беше по риза и тиранти, а ръцете му бяха загорели от слънцето.
— Уил!
Обърна се при звука на познатия глас и видя Теса да идва към него по хълма. По склона му лъкатушеше пътека, покрай която растяха непознати бели цветя и сред тях девойката също приличаше на цвете в бялата си рокля като онази, която носеше в нощта на бала, когато я беше целунал на балкона у Бенедикт Лайтууд. Дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Беше свалила бонето си и го държеше в едната си ръка, като му махаше и се усмихваше, сякаш се радваше да го види. Дори нещо повече. Като че ли фактът, че го вижда, изпълваше сърцето й с щастие.
Неговото собствено сърце подскочи при вида й.
— Тес! — провикна се той и протегна ръка, сякаш можеше да я издърпа до себе си.
Ала тя все още беше на такова голямо разстояние от него… едновременно близо и далеч. Уил виждаше и най-малката подробност от красивото й лице, вдигнато към него, но не можеше да я докосне, затова просто стоеше там и чакаше, изпълнен с желание, а сърцето му се блъскаше като птица в гърдите му.
Най-сетне момичето стигна до него, достатъчно близо, за да може той да види къде тревата и цветята се превиваха под стъпките й. Посегна към нея, а тя — към него. Ръцете им се сплетоха и за миг останаха по този начин, усмихвайки се, а пръстите й — така топли в неговите.
— Чаках те — рече Уил и девойката вдигна лице към него с усмивка, която се стопи, когато краката й се подхлъзнаха и тя политна към ръба на скалата. Ръцете й се изтръгнаха от неговите и ето че той посягаше към въздуха, докато тя падаше далеч от него, политнала безшумно, бяло петно на синия фон на хоризонта.
Уил рязко седна в леглото. Сърцето препускаше лудешки в гърдите му. Стаята му в „Белият кон“ беше огряна от лунна светлина, която ясно очертаваше непознатите форми на мебелите — умивалника и малката масичка, върху която имаше непрочетено томче с „Проповеди за млади жени“ на Фордайс, прекалено мекия стол до камината, чийто огън беше догорял и се бе превърнал в жарава. Чаршафите му бяха студени, ала той се потеше. Преметна крака през ръба на леглото и отиде до прозореца.
На перваза имаше ваза с букет от сухи цветя и той я побутна, за да отвори прозореца със сковани от болка пръсти. Всъщност болеше го цялото тяло. Никога досега не беше яздил толкова бързо и толкова надалеч и сега беше изтощен и натъртен от седлото. Щеше да се нуждае от иратце, преди да поеме на път сутринта.
Прозорецът се отвори навън и студен вятър го облъхна, охлаждайки кожата му. Дълбоко в гърдите му се беше спотаила болка, която нямаше нищо общо с ездата. Дали беше раздялата с Джем, или пък тревогата за Теса, и сам не би могъл да каже. Продължаваше да вижда как девойката се откъсва от него, как пръстите й се отскубват от неговите и тя полита надалеч. Никога не беше вярвал в пророчески сънища, ала въпреки това не беше в състояние да разсее буцата, която тежеше в стомаха му, нито да успокои задавеното си дишане.