Лицето му се отразяваше в тъмното стъкло на прозореца и той го докосна лекичко, а пръстите му оставиха следи във влагата, избила по гладката повърхност. Зачуди се какво ли ще каже на Теса, когато я открие; как щеше да й обясни защо той бе тръгнал да я търси, а не Джем. Ако в света имаше някаква милост, навярно биха могли поне да скърбят заедно. Ако тя никога не повярваше наистина, че я обича, ако никога не отвърнеше на чувствата му, поне можеха да споделят тъгата си. Почти неспособен да понесе мисълта за това колко силно се нуждае от тихата й сила, Уил затвори очи и опря чело до хладното стъкло.
Докато вървяха през криволичещите улички на Ийст Енд, от гарата Лаймхаус към улица „Гил“, Гейбриъл не можеше да не си дава сметка за присъствието на Сесили до себе си. Магическият прах им помагаше, тъй като без него появата им в тази по-бедна част на Лондон несъмнено би привлякла внимание и навярно можеше да се окажат издърпани най-безцеремонно в някоя заложна къща, за да разгледат стоките, които се предлагаха там. Дори и така Сесили беше невероятно любопитна и често спираше, за да разгледа една или друга витрина… не само на шивашки или шапкарски магазини, но и на такива, в които се продаваше всичко — от вакса за обувки и книги до играчки и оловни войничета. Гейбриъл трябваше да си напомни, че тя идва от провинцията и че навярно никога не беше виждала оживен търговски град, да не говорим пък за нещо като Лондон. Искаше му се да можеше да я заведе на място, подхождащо на дама като нея — магазините на „Бърлингтън Аркейд“ или „Пикадили“, а не из тези тъмни, тесни улички.
И сам не знаеше какво беше очаквал от сестрата на Уил Херондейл. Да бъде също толкова неприятна колкото него? Че няма да прилича толкова смущаващо много на него, като едновременно с това е невероятно хубава? Рядко му се беше случвало да погледне лицето на Уил, без да му се прииска да го цапардоса, но това на Сесили му се струваше безкрайно очарователно. Улавяше се, че му се иска да пише поезия за това как сините й очи са като звездна светлина, а косата й — като непрогледна тъмнина, защото двете като че ли се римуваха, но имаше чувството, че стихотворението няма да се получи много добре, а и Татяна вече добре го беше наплашила от поезията. Освен това имаше неща, които никога не би успял да изрази със стихове, като например как, когато едно момиче извиеше устни по един особен начин, страшно ти се искаше да се наведеш напред и…
— Господин Лайтууд — каза Сесили с нетърпелив тон, който подсказваше, че не за първи път се опитва да привлече вниманието му. — Мисля, че подминахме магазина.
Гейбриъл изруга под нос и се обърна. Наистина бяха подминали номера, който Магнус им беше дал. Върнаха се назад, докато не се озоваха пред тъмен, невзрачен магазин с мътни стъкла, през които младежът успя да различи рафтове, отрупани с най-различни предмети — буркани, в които плуваха мъртви влечуги с отворени бели очи; кукли, чиито глави бяха махнати и заменени с малки златни клетки за птици; купчинки гривни, направени от човешки зъби.
— О, боже — каза Сесили. — Колко отблъскващо.
— Не искате ли да влезете? — обърна се към нея Гейбриъл. — Мога да отида сам…
— И да ме оставите сама на студения тротоар? Колко некавалерско. В никакъв случай. — Тя посегна към бравата и отвори вратата, което накара едно малко звънче във вътрешността на магазина да издрънчи. — След мен, ако обичате, господин Лайтууд.
Примигвайки, Гейбриъл влезе в сумрачното помещение. Отвътре то се оказа също толкова негостоприемно, колкото и отвън. Дълги редици от прашни рафтове отвеждаха към потънал в сянка тезгях. Прозорците като че ли бяха намазани с някакво тъмно вещество, което спираше по-голямата част от слънчевата светлина. Върху рафтовете цареше бъркотия — пиринчени звънци с дръжки във формата на кости; дебели свещи, чийто восък беше натъпкан с насекоми и цветя; прекрасна златна корона с толкова странна форма и размер, че никога не би паснала на човешка глава. Имаше цели лавици с ножове, както и медни и каменни купи, чиито дъна бяха белязани с причудливи кафеникави петна. Имаше купчини ръкавици с най-различни размери, някои от тях — с повече от пет пръста. В предната част на магазина, закачен на тънко въже, висеше цял човешки скелет и се полюшваше във въздуха, макар че вътре нямаше никакъв вятър.