Джем издиша дълбоко и обърна глава към нея, без да я вдига от възглавницата. Софи го видя как съсредоточи с усилие погледа си върху лицето й, а после, колкото и да беше невероятно, се усмихна с онази неизразимо мила усмивка, която първа бе спечелила сърцето й.
— Разбира се — припомни си той. — Софи. Уил не е… Аз го отпратих.
— Тръгна след Теса — обясни му девойката.
— Добре. — Дългите му пръсти подръпнаха одеялото, свиха се за миг в юмрук, а после отново се отпуснаха. — Аз… радвам се.
— Той ви липсва — отбеляза Софи.
Джем кимна бавно.
— Усещам го… разстоянието… сякаш някаква нишка вътре в мен е опъната до краен предел. Не го очаквах. Двамата не сме се разделяли, откакто станахме парабатаи.
— Сесили каза, че вие сте го отпратили.
— Да — отвърна момчето. — Не беше лесно да го убедя. Мисля, че ако и той не беше влюбен в Теса, нямаше да успея.
Девойката го зяпна с отворена уста.
— Знаели сте?
— Отскоро. Иначе не бих бил толкова жесток. Ако бях наясно, никога нямаше да й направя предложение. Щях да се отдръпна. Не, не знаех. И все пак, сега, когато ми остава малко живот, го виждам толкова ясно, че щях да се досетя, дори и той да не ми беше признал. В самия край щях да разбера. — Той се усмихна лекичко, виждайки поразеното изражение на Софи. — Радвам се, че не се наложи да чакам до края.
— Значи не сте ядосан?
— Радвам се — отвърна Джем. — Двамата ще могат да се грижат един за друг, когато аз си отида. Или поне така се надявам. Уил твърди, че Теса не го обича, но… с течение на времето несъмнено ще го обикне. Лесно е да обичаш Уил, а и той й е отдал цялото си сърце. Виждам го. Надявам се, че тя няма да го разбие.
Софи не знаеше какво да каже. Не знаеше какво би могъл да каже който и да било, изправен пред подобна любов… пред такова себеотрицание, такава издръжливост, такава надежда. През последните месеци много пъти се бе разкайвала за отношението си към Уил Херондейл. Съжаляваше за всяка лоша мисъл, която бе хранила по негов адрес, откакто го видя да се отдръпва, за да могат Теса и Джем да бъдат щастливи заедно. Знаеше и за болката, която мисълта, че Уил страда заради нея, причинява на Теса насред щастието й. Софи мислеше, че единствено тя знае, че понякога Теса вика името на Уил в съня си; единствено тя знаеше, че белегът върху дланта на момичето не се дължеше на случайно изгаряне, а бе получен нарочно, че сама си го беше причинила в опит по някакъв начин да даде физически израз на емоционалната болка, която бе изпитала, отхвърляйки Уил. Софи беше държала Теса, докато девойката ридаеше и махаше от косата си цветята с цвета на очите на Уил, и пак Софи бе прикривала с пудра следите от сълзите и безсънните й нощи.
Трябваше ли да каже на Джем, запита се тя. Дали би сторила добро, ако му каже: „Да, Теса също го обича. Опита се да го превъзмогне, но не можа“? Възможно ли бе който и да е мъж наистина да иска да чуе това за момичето, за което възнамерява да се ожени?
— Госпожица Грей високо цени господин Херондейл — рече тя. — Но ми се ще да не говорите за смъртта си така, сякаш е неизбежна, господин Карстерс. Дори сега госпожа Брануел и останалите вярват, че ще намерят лек. Мисля, че ще доживеете до дълбока старост с госпожица Грей и ще бъдете много щастливи заедно.
Джем се усмихна, сякаш знаеше нещо, което не й беше известно.
— Мило е, че го казваш, Софи. Знам, че съм ловец на сенки и че ние не си отиваме лесно от този свят. Борим се до последно. Идваме от царството на ангелите и въпреки това се боим от него. Ала мисля, че човек може да се изправи срещу края и да не се бои, без да се е преклонил пред смъртта. Смъртта никога няма да ме покори.
Прислужницата го погледна, леко разтревожена. Думите му й звучаха мъничко като бълнуване.
— Господин Карстерс? Да повикам ли госпожа Брануел?
— След малко, но, Софи… в изражението ти… току-що… докато говорех… — Той се приведе напред. — Значи е вярно?
— Кое? — тихичко попита девойката, макар да знаеше какъв ще е въпросът и че няма да е в състояние да излъже.
Уил беше в ужасно настроение. Още от изгрев-слънце денят беше мъглив, мокър и отвратителен. Беше се събудил с разстроен стомах и едва бе успял да преглътне жилавите яйца и студения бекон, които съпругата на ханджията му беше поднесла в задушния салон. Всяка част от тялото му изгаряше от нетърпение да се метне на седлото и да продължи по пътя си.
Заради дъжда, който ту спираше, ту отново шурваше, той зъзнеше, въпреки щедрата употреба на руни за стопляне, а Балиос не харесваше калта, която полепваше по копитата му. Двамата се мъчеха да препускат по пътя и Уил мрачно се питаше как е възможно мъглата да се кондензира от вътрешната страна на дрехите му. Поне беше стигнал до Нортхамптъншър, което пак беше нещо, въпреки че беше изминал едва двайсет мили, така че отказваше да спре, макар жребецът да го беше погледнал настойчиво, когато минаха през Тоустър, сякаш се молеше за топла конюшня и малко овес — две неща, които Уил почти беше готов да му даде. Чувство за безнадеждност се бе загнездило дълбоко в костите му, вледеняващо като дъжда и също толкова неумолимо. Какво си мислеше, че прави? Наистина ли вярваше, че ще открие Теса по този начин? Глупак ли беше?