О. Хенри
Принцесата и пумата
Разбира се, без крал и кралица не може. Кралят беше страшен старик, който носеше барабанлии и шпори и ревеше с такъв грозен глас, че гърмящите змии по прерията бързаха да се изпокрият в дупките си под кактусите. Преди коронацията него го наричаха Бен Шепнята. Но след като се сдоби с петдесет хиляди акра земя и с повече говеда, отколкото можеше да брои, започнаха да го наричат О’Донъл, краля на скотовъдците.
Кралицата беше мексиканка от Лърейдо. Тя излезе добра и кротка женица и дори успя да научи Бен да понижава гласа си, когато е в къщи, за да не се изпочупят съдините. Когато Бен стана крал, тя доби навика да седи на чардака на ранчо Еспиноза и да плете изтривалки от камъш. А когато богатството стана толкова неудържимо и потискащо, че от Сан Антонио докараха с кола меки кресла и салонна маса, тя преклони тъмнокосата си глава и сподели участта на Даная.
За да се избегне lèse-majesté1, най-напред ви представяме на краля и кралицата, въпреки че те не играят никаква роля в този разказ, който може да се озаглави „Приказка за безгрижната принцеса и за лъва, който обърка цялата работа“.
Принцесата беше Жозефа О’Донъл, дъщерята на краля. От майка си тя бе наследила добро сърце и мургава, субтропична красота. А от монарха О’Донъл имаше безстрашието, здравия разум и способността да управлява. Заслужаваше си да се изминат стотици и хиляди мили, за да се види това съчетание. Препускайки на кон в галоп, Жозефа можеше с шест патрона да пробие пет дупки в консервна кутия, която се люлее, окачена на връв. Същевременно тя беше в състояние да играе с часове с бялото си коте и да го облича с какви ли не смешни дрехи. Тя презираше молива, но можеше да сметне на ум колко пари ще донесат хиляда петстотин четиридесет и пет двегодишни телета, ако се продадат по осем долара и петдесет цента едното. Общо взето, ранчо Еспиноза е около четиридесет мили дълго и трийсет широко, но по-голямата част от земята е под аренда. Обикаляйки с коня си, Жозефа беше изучила всяка педя от тази земя. Всички каубои по пасбищата я знаеха и бяха нейни верни васали. Риили Гивънз, отговорник на едно от пасбищата на Еспиноза, я видя един ден и веднага реши да се сроди с кралското семейство. Самонадеяност? В никакъв случай. В онези дни в окръга Нуесе човекът беше човек. И в крал на краищата титлата „крал на скотовъдците“ не предполагаше непременно синя кръв. Често пъти тя означаваше само, че притежателят на такава титла носи корона като символ на блестящите си способности да краде добитък.
Едии ден Рипли Гивънз се отправи на кон към ранчото Двата бряста, за да търси черда изгубили се телета. Той тръгна късно по обратния път и когато стигна до брода Белия кон на река Нуесе, слънцето вече залязваше. Оттам до пасбището имаше шестнадесет мили, а до ранчо Еспиноза — дванадесет. Гивънз беше уморен. И той реши да прекара нощта при брода.
На това място реката образуваше хубав вир. Бреговете бяха гъсто обрасли с големи дървета и храсти. На петдесетина крачки от вира имаше поляна със сочна трева — вечеря за коня и легло за самия него. Гивънз върза коня, свали седлото и одеялата на едно дърво и сви цигара. Откъм гъстата гора покрай реката неочаквано се разнесе яростен рев, от който косите можеха да настръхнат. Конят взе да скача и да цвили, предусещайки някаква опасност. Гивънз продължи да пуши цигарата си, но се пресегна към кобурите в тревата, извади револвера и за всеки случай завъртя барабана. Голямо парче плесна силно във вира. Малко кафяво зайче подскочи в храста от котешки лапи, после седна и замърда мустаци, като гледаше насмешливо Гивънз. Конят продължи отново да си пасе.
Предпазливостта не е излишна, когато при залез слънце мексиканският лъв запее сопрано. Неговата песен може би говори, че млади телета и тлъсти агнета се намират трудно и че той гори от месоядно желание да се запознае с вас.
В тревата се валяше празна кутия от плодова консерва, захвърлена от някой друг пътник. В джоба на якето на Гивънз, вързано на седлото, имаше една-две шепи мляно кафе. Кафе с цигара! Какво повече може да желае един каубой?
След две минути запламтя весел огън. Гивънз тръгна с консервената кутия към вира. На петнайсетина крачки от брега той видя в храстите кон с дамско седло, който си пасеше спокойно. До самата вода беше коленичила Жозефа О’Донъл и в момента се изправяше. Тя бе пила вода и сега отърси пясъка от ръцете си. На десетина крачки вдясно от нея Гивънз видя мексиканския лъв, полускрит в клоните на една саквиста. И янтарните му очи святкаха жадно. На шест фута от тях се виждаше краят на опашката му, изпъната като на понтер. Зверът се поклащаше леко на задните си крака подобно всички представители на котешката порода, когато се готвят за скок.