Може да е той. Доколкото знаеше за миналото му, всичко пасваше идеално. И все пак, не можеше да бъде сигурна. Струваше ли си да замине за Ню Йорк, за да се увери?
Както разглеждаше замаяна снимката, тя си тръгна.
— Хей! — извика момчето. — Струва десет цента!
— Десет цента!? — извика тя. Цената бе скандална за един вестник.
— Струва повече, защото идва чак от Ню Йорк. Но повярвайте, госпожо, струва си парите.
Струва си парите. Ако Арчър е този, когото тя бе търсила цели осем години, цената нямаше значение.
Плати на момчето и тръгна обратно. Някъде там се чу последният сигнал за нейния влак. Не му обърна внимание и се върна на касата. Постоя на опашката в зелената рокля с пера. Сърцето й биеше до пръсване. Нямаше значение, че одеждите й привличаха втренчени погледи. Само едно бе важно: тя бе преоткрила целта си. И знаеше какво да прави.
Когато редът й дойде, плъзна билета през гишето и попита:
— Кога е следващият влак за Ню Йорк?
1
Внезапно тълпата се раздели на две и… ето го и него! Бат Мастърсън1, гордостта на Канзаската граница, стоеше сред плюшената гостна на нюйоркския дворец.
Зрелището бе нелепо. Богаташкият елит на Ню Йорк, лъскавите фракове и натежалите от бижута вечерни рокли го бяха наобиколили като кученца, които се боричкат за някоя кост. Саранда знаеше, че е в крайно рисковано положение, което изисква от нея да бъде незабележима и проницателна и да мисли бързо — само така можеше да предотврати всяка неприятност. Но тези качества й бяха присъщи по природа. А опасността я възбуждаше не по-малко от предизвикателството.
Тя не допускаше този тъй желан гост да я пропъди нарочно. Но кой можеше да каже какво ще се изплъзне от устата му, когато я познае? В края на краищата, в този град той единствен знаеше коя е тя.
Неговата привлекателност бе неукротима и дръзка. Такъв го бе запомнила. Може би годините го бяха направили по-красив, защото вече не изглеждаше такова момче. С две години по-млад от нейните двадесет и пет, той продължаваше да излъчва онази дяволитост на Хък Фин, която го бе направила любимец на границата. Носеше същия къс черен перчем, сресан на крив път, и гъстите, но спретнато подстригани мустаци. Челото му си бе все така високо, а бузите — все така хлътнали. Беше среден на ръст, строен, но усилията по границата бяха направили тялото му жилаво. Открай време придирчив към външността си, той се обличаше съгласно странните си разбирания за франт. Но сега бе туширал доста образа си; бе изоставил ярките цветове и мексиканския шарф. Гардеробът му бе пълен с тях преди две години, когато се запозна с него. Заместил ги бе с черен костюм на предприемач. Изглеждаше някак тромаво сред блясъка на нюйоркското общество — сякаш не беше мъжът, който можеше с една ръка да помете пълна кръчма пияни каубои някоя събота вечер.
Все тъй носи бастуна с позлатената дръжка, забеляза тя. Най-напред се подпираше на него, след като го простреляха в едно сбиване за някакво момиче в една кръчма. Сега бе станал символ — като всичко останало. Никой не можеше да размахва бастун като Бат. Но тя бе забравила оня студен, прицелващ се поглед на светлосивите му очи. Той можеше да предизвика трепет у всяка жена или, блеснал като стомана, да накара сърцата на най-грубите мъже да примрат.
Погледна я с безстрастното одобрение, с което би дарил всяка хубава жена. За момент изглеждаше, че не я е познал. Но след миг лицето му се промени. Учудване смекчи чертите му и той пристъпи импулсивно към нея.
— Саранд…
— Сара — поправи го тя със съвършен средноатлантически американски акцент, който изобщо не бе неин. — Сара Вурс, господин Мастърсън — повтори тя; искаше той да схване намека.
Той я разгледа за момент. Не беше съвсем сигурен. Тя винаги е била хамелеон, два пъти не изглеждаше по един и същ начин, освен ако не искаше да го направи нарочно. Никога не бе познавал такава жена. Тя владееше забележителната способност да се превръща в каквото пожелае. Можеше да стане най-очарователната жена на някой купон или да изчезне в тълпата със същата лекота. Сякаш менеше цвета на кожата си според облеклото. Очите й изглеждаха понякога сини, друг път — сиви или даже зелени, в зависимост от целта, която преследваше. На дарбата й да става невидима пречеше само тази сребристоруса коса. Цветът й бе тъй бляскаво уникален, че се налагаше да носи перука, когато искаше да скрие самоличността си. Лицето й бе от онези, които би желал да гледа през цялото време. То се променяше като планински връх, чиято красота и цветове се менят с движението на светлината.
Сега бе облечена в златисто и приличаше на нещо, за което конквистадорите биха се сражавали и умирали. Чертите й изглеждаха променени, лицето й като че ли бе по-широко, отколкото си го спомняше — без съмнение резултат от майсторски грим. Но косата й си беше нейната, с цвят на лунна светлина; меки къдрици украсяваха млечнобелия сатен на голите й рамене. Очите й изглеждаха тъмни, загадъчно сини, блеснали като в прикрита усмивка, като тайна парола, предназначена само за него; гледаше го внимателно какво ще направи. Устните й, толкова съблазнителни както винаги, бяха разтворени в усмивка от типа „ела ме изяж“; белите й зъби блестяха като игриво предизвикателство към него. Всичко по нея бе като на истинска аристократка, за каквато тя без съмнение се представяше. Но не можеше — или не си беше дала труд — да прикрие пленителната си чувствена женственост, която смекчаваше вътрешния й огън и решителността й. Тя създаваше впечатление на сочна, охотно предлагана плът, макар в същото време да бе недостъпна. Като подарък, който човек може да отвори само ако е доказал, че го заслужава.
1
William Barclay („Bat“) Masterson (1853–1921) — американски граничар бил заместник-началник на полицията в Додж Сити, Канзас (1888); известен комарджия — Б.пр.