— Никога не съм виждала такова голямо нещо — каза му тя през рамо.
— И харесва ли ти?
— О, Боже!
Тялото й гореше. В трептящата светлина по нея проблясва шепот. Усещаше потта на гърдите си, под дланите му. Пресегна се назад и го докосна с пръсти; усети изваяната стомана да бие навътре-навън.
— Но те предупреждавам — каза задъхано тя, сякаш още се боричкаше с него, — че никой мъж досега не ме е накарал да загубя контрол.
Мейс спря за миг. Предупреждението го предизвика, разпали свирепия порив да я победи. Той спусна едната си ръка надолу, намери триъгълника, покрит с къдрави косми и пропит със соковете й, топъл, отворен, пулсиращ от желание. Пръстите му влязоха в майсторски ритъм и я поведоха към върха. Дъхът му галеше ухото й. Започна да й шепне — горещи, безсмислени думи, толкова главозамайващи, че устата й пресъхна. Тя въздъхна гласно и щеше да изкрещи от възбуда, но другата му ръка затвори устата й и я накара да замълчи. После изръмжа пресипнало:
— Вкуси ме.
И вкара пръсти в устата й.
— Така — прошепна той. — Отдай ми себе си. Дай ми това, което не си дала на друг мъж. Обърни се към мен. Така, скъпа. Бъди моя… моя, само този единствен път.
Отдадена напълно, тя ги облиза, смукна ги и вкуси собствената си страст.
Тя загуби контрол. Захапала ръката му, се предаде на тръпките, които я разтърсиха, понесоха я към върха и само след миг усилиха глада й и я направиха по-настървена отпреди.
— Така е добре — промърмори той. — Покажи колко ме искаш.
Саранда наистина го искаше. Боже, как го искаше! Сякаш досега не бе искала нищо и никого. Той й се наслаждаваше, поглъщаше я, всмукваше я в себе си и не оставяше нищо освен глада й. Забрави за всичко и експлодира под него, ослепена от спазмите на невероятното удоволствие, което я пронизваше и я караше да се моли никога да не свършва.
Те още не бяха затихнали напълно, когато той излезе от нея, обърна я към себе си и целуна по меките, пресъхнали устни. Повдигна я и тя се видя принудена да обвие крака около него. Доближи се до нея и се отърка о влагата й, преди да влезе отново в нея. Сега се движеше, решен да задоволи лудото си желание. Блъсна я отново до стената толкова свирепо, че тя се притисна до него, за да не я смачка като парцалена кукла. Както я целуваше дълбоко, той блъскаше, разцепваше я на две, караше я да охка на глас. Зави й се свят, когато вкара език в устата й и задуши с устните й своя вик на облекчение.
За момент се притискаха един о друг, мокри от пот. Сърцата им постепенно забавиха бесния си ритъм. Както я държеше, той посегна и прокара ръка по лицето й като слепец. После се изплъзна от нея и зарови лице в гърдите й.
— О, боже — изохка той, прегърна я и целуна мокрото й рамо. Устата му се движеше благоговейно по гърдите и по закръглеността на корема й, проникна в пъпа й. Като умиращ, молещ за вода, той ближеше потта й, пиеше от плътта й. — Велики Боже!
Никога в живота си не се бе чувствала толкова сита и задоволена. Това беше едно главозамайващо откритие. Бяха направили сделка. Страст за страст. Безгрижно препускане, родено от любопитството, един майстор разкрива на друг тайните на занаята си. Ни повече, ни по-малко.
Само че тя се чувстваше вече част от него — толкова силно, че не можеше да се откъсне от прегръдката му. Искаше цял живот да остане така, прислонена към мократа му глава, притискайки го до гърдите си. Никой мъж досега не я бе вълнувал толкова дълбоко. Никой не бе я накарал да се чувства толкова пълнокръвна.
Сетне истината я раздруса здраво. Това не стигаше.
10
Ако беше кой да е друг мъж, тя би изоставила сватбата и би избегнала измамата. Но това бе Мейс Блакууд, нейният заклет враг — човекът, чието семейство се бе мъчило в течение на поколения да унищожи нейното семейство.
Саранда бе последната от Шъруинови, пазачът на семейното огнище. Беше отговорна не само пред баща си, но пред всички Шъруин, съществували през годините. В течение на три столетия Блакууд бяха избягвали ръката на тяхната Немезида!11 Тя не можеше да го забрави. Не можеше да забрави и какво бе сторил Ланс Блакууд лично на нея — съзнателно, с цел да отмъсти, без да я приема за личност с някакви права. Но не можеше и да избяга от изгарящата истина, която бе по-деморализираща — но и по-радостна- от всичко останало.