Защото истината бе, че тя не е за матрона от висшето общество. В сърцето си Саранда обичаше блъфа. Това, че Блакууд я превъзхожда, че копнее за блъфа не по-малко от нея, я караше да го обича още по-силно. Той бе въплъщението на всичко, което й бе забранено, на самата същност на нейното истинско „аз“. Макар че беше Блакууд.
Баща й би разбрал. Но никак не би му харесало.
Сватбата на годината беше поразително събитие, сияещо с великолепието, което обществото съвсем естествено очакваше. Саранда играеше ролята на принцеса от приказките пред тълпа, която искаше да повярва в нея. Прекрасната, очарователна Сара Вурс, която се появи отникъде и покори сърцето на един от най-недостъпните ергени в обществото, наследник на най-влиятелния и най-търсен вестник в града — „Глоуб“. Тя си знаеше ролята. Омъжваше се не толкова за мъж, колкото за една империя със световно влияние. Държеше се с нужното достойнство и грация. И през цялото време се молеше отчаяно: „Ела при мен, Блакууд! Отвлечи ме оттук!“
Пламъкът на страстите озаряваше лицето й. Всички заговориха шепнешком за това тутакси щом се появи. Тя бе като видение в роклята на Уинстъновата майка — от розов сатен, поръсен с перли. Меките сребристи къдрици на косата й, сплетени с перли и диаманти, проблясваха при всяко нейно движение под стотиците бели свещи, при всяка стъпка по пътеката към олтара, постлана с ароматни бледорозови венчелистчета. Лицето й излъчваше бляскавото сияние на току-що разцъфтялата надежда, на която можеше да завиди всяка неомъжена млада дама и която караше всеки мъж да е готов да я защити от зло.
През цялото време се чудеше. Къде е Блакууд? Ще дойде ли за нея? Възможно ли е — след всичко, което се случи — да я остави да влезе в този лабиринт?
Думите му я преследваха: Щом станеш жена на Уинстън, няма се доближа до теб. Всяка крачка я приближаваше все повече до съдбата, която си бе извоювала, а сега знаеше, че не би могла да я понесе.
Но тя не случайно беше роден хамелеон. Със своя уникален талант се представяше различна пред всеки гост. Докато вървеше по пътеката към олтара, всеки виждаше в нея онова, което искаше да види. Приличаше на картина на годеница с поруменели бузи. Но устните й, чувствено полуотворени и блестящи на светлината на свещите, несъзнателно обещаваха удоволствия, които караха същите ония покровителствено настроени господа да се раздвижват неспокойно по пейките, усетили изведнъж нещо да се надига в панталоните им. Под елегантната рокля тялото й изглеждаше зряло и щедро надарено. Гърдите й, повдигнати от сатенения корсаж, осанката й и котешката гъвкавост на походката й успяваха да внушат — покрай девствената недостъпност — намек за скандализиращо гъделичкане на страстите. С голите си рамене и диамантените гривни на също тъй голите си ръце тя представяше образ на щедро предлагана плът с много висока цена. Без съмнение това бе най-изключителната, най-сочната, най-обещаващата невеста, която бяха виждали някога. Нито един от присъстващите мъже не можеше да я гледа как върви по пътеката, без да си представя как смъква роклята от това разкошно тяло и заравя лице между гърдите й.
Тоест всички мъже с изключение на онзи, за когото бе предназначен спектакълът. Мейс Блакууд не си даде труд дори да се мерне.
11
— Толкова се страхувах, че няма да го направиш! — призна Уинстън. — След онова, което каза Арчър, можех само да гадая за намеренията ти. Можех лесно да ти простя за случилото се, но ако ме беше напуснала… — Той вдигна рамене, сякаш не можеше да намери думи.
Бяха сами в спалнята на Уинстън, в двореца на Ван Слайк — стая с тъмна ламперия, като в корабна каюта. Килимът, завесите, покривката на леглото бяха стоманеносини. Украсена бе с холандското знаме, с модели на клипери12 и с един стар дагеротип на Лалита ван Слайк. Над леглото имаше балдахин. Резбата на четирите му колони напомняше ростралните фигури на кораб. В камината бяха спретнато подредени дърва, готови за запалване. Беше решено да пренощуват тук и след това да заминат за Ниагарския водопад.
— Няма да те напусна, Уинстън — обеща тя. Не сега. Не преди да е проумяла ужасната истина. Блакууд я беше измамил в крайна сметка. Не я обичаше.
Уинстън се усмихна стеснително.
— Някак си ми харесва, когато ме наричаш Уини.
12
Clipper или clipper ship (англ.) — бързоходен кораб с платна от средата на XIX век — Б.пр.