Надлъж и нашир се носеха легенди за тексаските каубои, които обикнали много този град, за стрелба по улиците, за убийства и набързо претупани погребения на покрития с мрачна слава Бут хил. Още се предаваха от уста на уста страшни истории с индианци. Додж се бе прославил като най-порочния град в Америка, където мъжете се забавляват с леки жени в седемнайсет кръчми, три танцувални заведения и най-различни бордеи. И населението на града брои едва хиляда души. А измамниците, грабителите на банки и въоръжените мъже са нещо обикновено — като скакалците из равните земи наоколо.
Саранда бе живяла в Канзас по времето, когато Бат още беше ловец на бизони и разузнавач в армията, но Додж изобщо не й правеше впечатление. По онова време Уичито16 бе див град в Канзас, град на вълната. Там беше щабът й, преди да замине с Бат за Суитуотър, Тексас. Там се запозна с Уайът Ърп17, който бе началник на полицията по онова време. Заедно с Елсуърт, Хейз сити и Абълийн, Уичито се славеше като най-неудържимия град на Щатите, но очевидно тези проблясъци на славата са били само прелюдии към порочността на Додж. Когато сравнявал градовете, известни с говедовъдство, един вестник в Канзас напечатал следното заглавие:
Саранда знаеше, че вестниците обикновено преувеличават. Но ако Додж е по-див от Уичито, не са преувеличили кой знае колко.
Тя сгъна вестника, който четеше, и започна да си вее с него. Във влака беше душно и вонеше на нечисти тела и на брилянтин. Бе облечена в обикновен пътнически костюм и шапка с пясъчен цвят, които трябваше да я направят незабележима при пътуванията й от град на град. Сивокафява перука скриваше блясъка на сребристата й коса. В тази горещина тя й тежеше и я притесняваше. Беше прекалено горещо, за да се държат прозорците затворени, и прекалено прашно, за да се отворят. Всички пътници се мъчеха, вееха си и се оплакваха от потискащата горещина.
Никога не бе допускала, че ще й се наложи да се върне. Западът никога не я бе привличал въпреки богатите възможности да практикува занаята си. Прахът, горещината и недодяланите мъже й напомняха за гладните години по лондонските улици. За миризмата на бедността и на отчаянието. За многото хора, бягащи от закона.
Пътуването й даде възможност да търси Блакууд, като претършува всички кътчета, в които обитаваха измамници. Когато научи, че е в Ню Йорк, тя тръгна за там с много надежди и висок дух. Но всичко се бе променило. Това вече не беше нито игра, нито просто приключение. Изведнъж бе станало реалност. По нейна вина бяха убити двама благородни мъже, които я бяха обичали, а тя се бе заклела да ги пази. Връщането към равнините на Запада й показа какъв тежък провал е претърпяла.
Затвори очи. Ритмичното потракване на влака би трябвало да я поуспокои. Но в момента нищо не бе в състояние да й помогне. Три месеца след бягството й от Ню Йорк законът я преследваше неотстъпно. Платени агенти, хората на Пинкъртън и федералната полиция бяха решени да я изправят пред съда и да получат наградата.
Пътуването на запад не беше лесно. Всеки град, в който се отбиваше, й носеше нови изпитания. Нямаше минута почивка, нямаше място, където да се почувства в безопасност. Не й остана даже време да жали за двамата Ван Слайк. Трябваше да мени посоките, да се връща назад, да тръгва на север, когато искаше да отива на запад, само и само да заблуди преследвачите си. Качваше се на дилижанси, яздеше коне, даже се опита да се договаря за участие в една ловна експедиция, а това не беше лесна работа в страна, населена с упорити мъже — опитваше се да направи пътя си непредсказуем. Но — каквото и да правеше или накъдето и да тръгваше — на моменти бе толкова близо до залавянето, че започна да се чуди дали някой не чете мислите й.
Влакът забави ход, лъкатушейки между стада от блеещи дългороги говеда, пазени от опърпани каубои, и навлезе в града. През стъклото се виждаха ужасни купчини бели кости, струпани покрай линиите.