Железопътните линии бяха известни като Предела. На север от Предела огнестрелното оръжие бе забранено; изискваше се — поне на теория — да бъде оставяно на специални рафтове в хотелите, кошарите, игралните домове и кръчмите. Първото нещо, което човек, идващ в града от запад, можеше да види, бе грубо надраскан на ръка надпис, който гласеше:
Отдолу друг надпис предлагаше:
На юг от Предела положението бе съвсем различно. Докато северно от него законът се прилагаше все пак при нужда, в южната част това се случваше рядко. Там публичните домове, дансингите, вариетета и кръчмите бяха пълни денонощно с пияни каубои, които стреляха по улиците и се клатушкаха от едно заведение в друго. Търсеха си белята.
Бридж стрийт продължаваше на юг до платения мост над ромолящата река Арканзас. Още по на юг говедари пасяха стадата си в очакване да ги поведат на изток или ги угояваха, за да продължат пътя си на север. В североизточния край на града се издигаше стръмен гол хълм, нашарен с импровизирани гробове — Бут хил. От него бяха взели името си всички подобни гробища за мъже извън закона. Вместо „застрелян“ епитафиите използваха евфемизми като „убит от гръмотевица“ или „твърде много железа в огъня“.
Ако си беше мислила, че ще е трудно да издири местната шайка измамници, не бе на прав път. Повечето от тях си въртяха занаята под формата на витринни игрички по дървените тротоари на Фрънт стрийт. Разполагаха там стъклени кутии с фалшиви бижута и разни дреболии с надеждата да подлъжат новодошлите младоци. След месец наред, прекарвани по осемнайсет часа на ден върху седлото, изстрадали от оскъдното снабдяване, от капризите на времето и от разни злополуки по безкрайния път от Тексас, каубоите пристигаха в Додж, готови да прахосат спечелените с тежък труд заплати в едно кратко, но запомнящо се нашествие. Мошениците ги примамваха с бижута, баламосваха ги, че им се предлага най-добрата стока в града. Често се спираха да поиграят на монти19 с три карти или на „грах и мида“20. Най-лесното нещо на този свят бе да се поразходиш и да обереш лесно спечелените пари от тези обирджии. Но Саранда не знаеше каква помощ още ще й трябва. Реши засега да си трае. Освен това трябваше да поддържа легендата си.
Съвсем скоро й се удаде възможността да припечели. Почака, докато се стъмни, облече обикновена сива рокля, разпусна свободно собствената си коса, измъкна се през задната врата на хотела и се отправи на юг, към Предела. Там видя с очите си суматохата, вдъхновила славата на Додж.
Шумът беше ужасен. В Ню Йорк и в Лондон градският шум звучи като постоянен тътен — трамваите, влаковете, тропотът на конските копита по паважа, свиркането на кръстовищата, виковете на амбулантните търговци по улиците. Нищо необикновено. Тук врявата бе неравномерна и застрашителна. Иззад вратите на кръчмите дрънчеше силна музика. Улиците бяха пълни с тексасци, които се перчеха с арогантността си, решени да покажат на тези канзаски янки, че не дават пет пари за техните северняшки закони и прочее глупости. Яздеха по тротоарите, влизаха на кон в кръчмите, вадеха револверите и поръчваха още пиене. Постоянно се чуваше стрелба — все някой от пришълците стреляше или по лампите, или по огледалата, или по прозорците, или по минувач, изпречил се на пътя му. Изглежда нарочно се мъчеха да дразнят другите граждани, като си проправяха път нагоре-надолу с крясъци, ругатни и заплахи. Саранда подскочи, когато покрай ухото й свирна куршум и уцели някакъв предмет току до нея.
Два-три пъти я грабваха и я завъртаха в пиянски танц; бъркаха я с танцьорка от нощно заведение. Тези мъже бяха прекарали по шест месеца на път, без да видят жена. Смърдяха на алкохол, носеха огнестрелно оръжие и не се притесняваха да го използват. Ситуацията в най-добрия случай беше опасна. Тя веднага си даде сметка, че може да я убият случайно, както прекосява улицата.
Пристигането на Бат Мастърсън я спаси от един особено настойчив каубой. Появата му сред мръсните говедари бе много приятна гледка. За разлика от повечето западняци той държеше на външността си. Мустаците му бяха грижливо подстригани. Под тях се показваше мъничко от горната му устна. Беше във вечерно облекло: черен костюм, бяла риза с колосана яка и тясна вратовръзка. Шапката му бе весело накривена. Накуцваше леко, но свободната му и наперена походка скриваше този недъг. Дръжката на бастуна му блестеше като златна в светлината на газовите лампи.
18
Питие от американското ендемитно растение Zantoxylum americanum (по нашите краища се намира растението от съшия клас, наричано „седефче“). Питието няма съвременен аналог — Б.пр.