Тя махна ръката му от гърлото си.
— Да не си помислил да ме правиш на глупачка. Ще те наблюдавам, Мейс Блакууд. И ако се усъмня макар и за миг, че ме лъжеш или се опитваш да ме измамиш по какъвто и да е начин, ще съжаляваш.
Той свали ръката си.
— Край на примирието.
— Какво си очаквал?
Погледите им се срещнаха.
— Очаквам да правиш това, което кажа и когато кажа. Иначе ще докараш смъртта на двама ни.
— О, защо не си ми казал? Очакваш да ти се доверя. Но не забравяш ли една малка подробност? Това не влиза в сделката.
Когато се върнаха в града, те прескочиха калната улица и влязоха в хотел „Додж хаус“. Саранда бе сложила кестенявата перука, но дрехите й бяха прогизнали — също като дрехите на Мейс. Собственикът ги гледаше учудено, но каза само:
— О, графиньо Линдърфилд, ние мислехме, че сте си заминали!
— Бях си тръгнала, господин Кокс — каза тя с най-добрия си аристократичен акцент, — но се върнах, както виждате. Бих помолила да ми дадете същата стая. — Раздразнена от Блакууд, тя се поддаде на импулса. Значи той очакваше от нея да му се подчинява! — И една стая за моя… иконом. — добави тя със злобна усмивка.
Погледна към Мейс и видя как блеснаха очите му.
— Вашият какво? — попита господин Кокс.
— Нещо като слуга, ако искате — обясни тя малко прекалено сладко. — Само че на дама, а не на джентълмен.
Когато собственикът обърна учудения си поглед към него, Мейс вече бе маскирал реакцията си. Толкова бързо, че само професионал би могъл да разбере, лицето му придоби израза на човек, който е роден да слугува. Само леко повдигнатият ъгъл на устните издаваше сарказма му, когато се поклони леко и се представи:
— Дженкинс… На услугите на госпожата.
Тя за малко не се разсмя. Бърз беше, трябва да му се признае. Но следващите му думи й показаха, че няма да може да го мачка тъй лесно, когато й хрумне.
— Ще искаме съседни стаи, добри човече — обяви той, имитирайки съвършено дървените интонации на английски майордом. — Защото графинята може да поиска да й приготвя вана.
— Нагоре по улицата има баня — предложи господин Кокс. — Два бита25, ако ваната не е използвана повече от три пъти. Един долар за…
С величествения израз на вбесен слуга Мейс погледна собственика отвисоко и процеди насмешливо:
— Сигурно не очаквате Нейно благородие да се къпе в обществена баня, нали?
— Ама не, разбира се, че не. Не съм искал да ви обидя!
— Стаите, моля!
Той протегна ръка. Кокс скочи и услужливо положи двата ключа в очакващата длан.
— Благодаря, господине — каза Мейс отсечено. — Много сте любезен.
— Ако имате нужда от нещо…
— Не се безпокойте, моля. Сам ще изпълнявам исканията на Нейно благородие.
Той взе ключовете и се отправи към стълбата. Развеселена от спектакъла и от своя избор на роля за него, Саранда го повика:
— О, Дженкинс!
Той се обърна.
— Чантата, ако обичате.
Той погледна от нея към чантата на пода и обратно така, че дъхът й спря. Нещо в държанието му й подсказа да не прекалява. Но тя не можа да се сдържи. Чувстваше се великолепно.
— Разбира се, госпожо. — С поклон, достоен за най-покорен слуга, и с преувеличено достойнство той вдигна чантата, сякаш през годините вдигането на такива чанти е било най-висш източник на гордост за него.
Тя хвърли на собственика закачлив поглед.
— Той е цяло съкровище. Не зная какво бих правила без него.
— Ами… — Господин Кокс се поокашля — приятно прекарване… и този път… Ваше благородие.
Щом влязоха в стаята, Саранда падна на леглото и се разсмя.
— Много ми е приятно да ме наричат „благородие“!
Мейс я погледна сърдито и захвърли чантата.
— По-скоро ти е приятно да си отгоре ми. Би ли желала Нейно благородие да разопаковам багажа? Мога ли да се погрижа за вас? Може би искате да ви помогна да се съблечете?
Мейс я дръпна от леглото, разкопча жакета й, свали го сърдито от нея и го захвърли. Сетне погледна смаяното й лице, пусна ръката й и се отвърна от нея с вид на победен.
Реакцията му събуди любопитството й. Очевидно го бе раздразнила.
— Ако знаех, че ще се разсърдиш толкова, може би щях…
— Какво?
Тя му се усмихна дръзко.
— …да се позабавлявам още малко, бих рекла. Трябваше да му кажа нещо, нали?
— Не ти ли дойде на ум да му кажеш, че съм графът?
— Видя ли лицето му? Сигурно си мисли, че те водя със себе си, за да… как би го изрекла една графиня?… за да задоволяваш нежните пориви на плътта ми. — На него не му беше забавно. — О, хайде, усмихни се! Освен ако, разбира се, има някаква причина, за която не ми казваш. С теб не е злоупотребил някой аристократ, нали?