Само за момент погледът му към нея бе пълен с болка. Тя изчезна толкова бързо, както се появи.
— Не говори глупости.
В този поглед имаше нещо, което накара сърцето й да омекне. Някога в живота си е бил наранен, и то толкова дълбоко, че не можеше даже да го признае. Този вид болка й бе позната.
— Ще ми разкажеш ли? — попита тя по-мило.
— Няма какво да разказвам. Пък и да имаше, графиньо…
— Нека да завърша вместо теб. Аз ще съм последният човек, който ще го чуе. Така ли е?
Мейс отиде до прозореца, дръпна пердетата от оксфорд и се загледа в дъжда по улицата. Саранда имаше чувството, че го е наранила, но не знаеше защо. След нежността, която бе проявил към нея, не го заслужаваше. И все пак, той бе докоснал в нея струна, за която никой не знаеше, че съществува. Зърнал бе раната, която не искаше да зарасне след толкова години. Тя не знаеше как да реагира на това. Не бе свикнала да позволява на други хора да усещат нейните болки. Затова се държа безсърдечно, наказа го, задето е проникнал там.
Искаше да му се извини, искаше да му помогне. Но не му вярваше. Не знаеше даже дали това са истински чувства или театър. Ако отиде при него и му предложи помощ, дали няма да скочи ида й се надсмее като някое хлапе, престорило се на ранено?
— Исках да ти направя комплимент. Рядко съм виждала човек, който влиза толкова бързо в роля като тебе долу. Добър артист си, нали?.
След миг той се обърна и й отправи студен поглед.
— О, хайде, стига си се мусил — настоя тя. — Просто се забавлявах.
— Стъмва се — обяви той рязко. — Излизам.
— Излизаш? Къде?
— Да поиграя покер.
— Покер?! Да не би да искаш да ми кажеш, че си ме довел тук, за да играеш покер?
— Точно това исках да кажа.
— Можеш да поиграеш и с мен.
Той си сложи шапката и каза:
— Ах, но ти забравяш едно нещо!
— Какво е то?
— Не играеш честно.
Излезе и я остави да се чувства тъй, сякаш я бе зашлевил по лицето.
Внезапно си даде сметка, че той е търсил тази реакция. За да я парализира. Да отвлече вниманието й. Безсмислено бе да се върне чак в Додж заради някакъв си покер.
Какво ли ще прави той?
Оставаше й само едно — да го проследи и да разбере.
По Фрънт стрийт й се наложи да криволичи през тълпите каубои, за да не изпуска Мейс от поглед. Той крачеше устремено на запад като човек, който знае къде отива. Докато минаваха край обущарницата, пекарницата, касапницата и цяла поредица кръчми, дървеният тротоар скърцаше под натиска на навалицата.
Мейс спря пред два ярко боядисани фургона, спрени на улицата. Огледа ги отгоре до долу и продължи пътя си. Когато се изравни с фургоните, тя видя, че на тях бе написано с яркочервена боя:
Реши, че той сигурно си спомня акробатическото си минало.
Пресякоха Първо авеню. За нейна изненада Блакууд подмина галантерията и „Алхамбра“ и влезе в „Самотната звезда“ — кръчмата, чиито съсобственик бе Бат Мастърсън.
Саранда постоя навън за момент. Покрай нея група касапи нахлуха шумно през предната врата. Надникна вътре и видя Бат да играе фаро26 до дългата зелена маса. Рекламата навън напомняше тигър и съобщаваше, че в заведението се играе фаро. Спомни си, че играта срещу банката е известна като удар по тигъра.
Саранда дръпна за ръкава един от влизащите мъже — някакъв ловец, изпоцапан с кръв, който едва ли щеше да й се нахвърли, както бе в облеклото на графиня. Заговори го с канзаския си акцент:
— Господине, ще бъдете ли така любезен да помолите шериф Мастърсън да излезе за момент?
Човекът се съгласи. Без съмнение си помисли, че тя се срамува да влезе вътре, и тръгна да търси Бат. Докато чакаше, Саранда видя през дима Мейс да сяда до една кръгла дървена маса, където група мъже играеха покер.
По лицето на Бат личеше, че е раздразнен от появата й.
— Мисля, че ти казах да изчезваш от града.
— Бих била много щастлива. Само че точно когато трябва да бягаме, за да отървем кожите, твоят нов и най-добър приятел, господин Блакууд, бе обзет от внезапен копнеж да изиграе един покер.
— Значи се сдобрихте.
— Въпрос на гледна точка. Разбрах, че е казал истината. Поне за Ланс.
— Така мисля и аз. Спомняш ли си оня човек на Пинкъртън, за който ти казах?
— Дето си го черпил?
— Именно. Дойде снощи тук. Беше в настроение да говори. Те търсят не само теб, сладур. Трябва им и Блакууд.
— Хората на Пинкъртън?
— Те не знаят, разбира се, че той е Блакууд. Търсят Арчър. Жив или мъртъв.
— Но защо?
— Питай него. Оня Пинк казва, че веднъж едва не го хванали. Само че ги надхитрил и изчезнал. Бих рекъл, че това ви нарежда един до друг.
26
Faro (англ.) — пра на карти, при която играчите залагат на най-горната карта от колодата на раздаващия — Б.пр.