— Къде отиваш? — попита той.
— Знаеш много добре.
— По работа ли?
— Естествено по работа.
— Кога ще се върнеш?
Мълчанието й му подсказа, че няма да се върне.
— Когато приключа със задачите, ще се върна във Венеция — каза Киара и добави: — Да се погрижа за семейството си.
Той остана неподвижен, загледан в нея. Сълзите, които се търкулнаха по бузите й, бяха черни от грима. На Габриел му заприличаха на мръсни дъждовни струйки, стичащи се по лице на статуя. Киара ги избърса и се втренчи в почернелите върхове на пръстите си, ядосана, че не може да контролира емоциите си. После изправи гръб и примигна решително.
— Изглеждаш разочарован от мен, Габриел.
— От какво?
— Че плача. Ти никога не плачеш, нали?
— Вече не.
Той приседна до нея и хвана ръката й. Тя я издърпа и избърса размазания грим с книжна кърпичка, после извади малка пудриера и погледна отражението си в огледалцето.
— Не мога да се кача на самолета в този вид.
— Така е.
— Не си прави илюзии, няма да остана тук. Пък и ти не го искаш. Никога няма да ми кажеш да си замина, понеже си прекалено добър, но аз знам, че желаеш да се махна. — Тя затвори пудриерата. — Не те обвинявам. Колкото и да е странно, даже те обичам още повече. Щеше ми се само да не ми беше казвал, че искаш да се ожениш за мен.
— Исках го — рече той.
— Така ли? — иронично попита тя.
— Искам да се оженя за теб, Киара. — Алон се поколеба. — Но не мога. Женен съм за Леа.
— Това значи преданост, нали, Габриел? Вярност към дълга или към нечии задължения. Лоялност.
— Не мога да я оставя точно сега, не и след всичко, което преживя заради Халед.
— След някоя и друга седмица тя вече няма да си спомня какво се е случило. — Щом забеляза червенината, която плъзна по лицето на Габриел, тя взе ръката му в своята. — Господи, съжалявам. Моля те, забрави, че някога съм казала това.
— Забравено е.
— Глупаво ще бъде от твоя страна да ми позволиш да си отида. Никой никога няма да те обича така, както те обичах аз. — Тя се изправи. — Но ние ще се видим отново, сигурна съм. Кой знае, може би скоро ще работя за теб.
— Какви ги говориш?
— В Службата гъмжи от слухове.
— Както обикновено. Не трябва да им обръщаш внимание, Киара.
— Веднъж дочух слух, че никога няма да напуснеш Леа, за да се ожениш за мен. Ще ми се да му бях обърнала внимание. — Тя преметна чантата си през рамо, сетне се наведе и го целуна по устните. — Една последна целувка — прошепна.
— Позволи ми поне да те закарам до летището.
— И двамата не се нуждаем от сълзливо сбогуване на „Бен Гурион“. Помогни ми само за багажа.
Той свали куфарите долу и ги натовари в багажника на колата. Киара се качи на задната седалка и затвори вратата, без да го погледне. Габриел остана в сянката на едно евкалиптово дърво да наблюдава отдалечаващата се кола. Когато се качи обратно в празния апартамент, изведнъж осъзна, че не я беше помолил да остане. Ели се бе оказал прав. Така беше по-лесно.
36. Тивериада, Израел
Седмица след заминаването на Киара Габриел отиде с колата си в Тивериада на вечеря у семейство Шамрон. Йонатан беше там заедно с жена си и трите им деца. Там бяха също Римона и съпругът й. Двамата идваха от дежурство и все още бяха в униформа. Ари беше заобиколен от семейството си и Габриел не го бе виждал толкова щастлив от години. След като се навечеряха, Шамрон изведе Алон и Йонатан на терасата. Ярката луна се отразяваше в спокойната повърхност на Генисаретското езеро. Отвъд него, черни и безформени, се издигаха Голанските възвишения. Ари обичаше да излиза на терасата си, защото тя гледаше на юг, към враговете му. Затова беше доволен просто да си седи там и да слуша как Габриел и Йонатан обсъждат песимистично матсава — ситуацията. След известно време Шамрон изгледа втренчено сина си, за да му подскаже, че иска да говори насаме с Габриел.
— Разбрах посланието, Абба75 — каза Йонатан и се изправи. — Оставям ви.
— Той е полковник от Израелската отбранителна армия — каза Габриел, щом останаха сами. — Не му харесва, когато се отнасяш към него по този начин.
— Йонатан си има своята работа, а ние — нашата. — Ари ловко прехвърли темата на разговора от личните си проблеми върху тези на Габриел. — Как е Леа?