— Арафат има навика тайно да снима всеки, с когото се среща — поясни арабинът. — Вие притежавате снимка на Халед като дете. Вероятно компютрите ви ще могат да потвърдят дали този мъж наистина е той.
— Не е много сигурно — усмихна се Габриел. — Какво друго имаш?
— Когато се обажда в Муката, гласът по телефона не е неговият.
— Как го прави?
— Има някой друг, който говори вместо него. Жена — европейка.
— Как се казва?
— Използва различни имена и различни телефони.
— Какъв е родният й език?
— Трудно е да се каже, но арабският й е отличен.
— Някакъв акцент долавя ли се?
— Класически арабски. Така говори хайлайфът в Йордания. Може би и в Бейрут или Кайро. Когато споменава Халед, нарича го Тони.
— Тони кой? — спокойно попита Габриел. — Тони откъде?
— Не знам — отговори Арвиш, — но ако намериш жената, може би ще убиеш Халед.
12. Тел Авив
— Тя се нарича Мадлен, но само когато се представя за французойка. Когато иска да мине за англичанка, се нарича Александра. Когато е италианка, е Лунета — Малката луна.
Натан погледна Габриел и примигна. Косата му бе вързана на опашка, очилата му стояха леко накриво в края на носа му. Имаше дупки по фланелената му блуза с щампа на сърфистки клуб от Малибу. Яков бе предупредил Габриел за външния вид на Натан. „Той е гений. След като завърши Калифорнийския технически университет, всички фирми, занимаващи се с високи технологии в Америка и Израел, го искаха. Той е малко като теб“ — заключи Яков с лека завист в гласа, като човек, който прави добре само едно нещо.
Габриел погледна през остъкления кабинет на Натан към просторната, ярко осветена зала, заемаща целия етаж, където имаше няколко редици бюра, оборудвани с компютри. Пред всяко седеше оператор. Повечето бяха изненадващо млади, и то мизрахими45, дошли от арабските страни. Това бяха невъзпетите воини в израелската война срещу тероризма. Те никога не виждаха неприятеля, никога не го принуждаваха да предава народа си, нито заставаха лице в лице с него край масата за разпит. За тях той беше пращене на електричество по някоя медна жица или лек шум в атмосферата. Натан Хофи бе натоварен с привидно непосилната задача да наблюдава цялата електронна комуникация между външния свят и Териториите. Компютрите вършеха основната работа, като пресяваха прихванатата информация за някои думи, фрази или за гласовете на известни терористи, макар че Натан все още смяташе слуха си за най-надеждното оръжие в своя арсенал.
— Не знаем истинското й име — каза той. — За момента тя е просто гласова спектрограма 572/Б. Досега сме прихванали пет телефонни разговора между нея и Арафат. Искаш ли да ги прослушаш?
Габриел кимна. Натан кликна върху една иконка на компютърния си екран и записите се включиха. По време на всеки разговор жената се преструваше на чуждестранна активистка за мир, която се обажда, за да изрази подкрепата си за обсадения палестински лидер или за да изкаже съчувствие по повод на последното ционистко безчинство. Във всеки разговор за кратко тя споменаваше приятел на име Тони, точно както бе казал Махмуд Арвиш.
След като изслуша четири разговора, Габриел попита:
— Какво можеш да ми кажеш за нея, изхождайки от гласа й?
— Арабският й е отличен, но не е арабка. Предполагам, че е французойка. От Южна Франция, може би от района на Марсилия. Много образована. Сексуално разюздана. Освен това има малка пеперудка, татуирана на задника.
Яков рязко вдигна очи.
— Шегувам се — засмя се Натан. — Но прослушай петото прихванато обаждане. В него се представя за французойка на име Мадлен, ръководителка на някакъв Център за справедлив и траен мир в Палестина. Темата на разговора е предстоящо рали в Париж.
— Париж ли? — заинтересува се Габриел. — Сигурен ли си, че е Париж?
Натан кимна утвърдително.
— Тя казва на Арафат, че Тони — един от организаторите — предвижда, че ще събере публика от сто хиляди души. После се поколебава и се поправя. Предвижданията на Тони не са за сто хиляди, пояснява жената, а за двеста.
Натан пусна прихванатия разговор. Когато той свърши, Яков заяви: