— Какво толкова интересно има в това?
— Ето чуй!
Натан отвори друг аудиофайл и пусна неколкосекунден почти недоловим глас.
— По това време с нея е имало още някой в стаята. Той е слушал разговора от друг апарат. Когато Мадлен съобщава, че Тони очаква сто хиляди души, този тип покрива микрофона на слушалката и на френски й казва: „Не, не, не сто хиляди. Ще бъдат двеста хиляди“. Той си мисли, че никой не може да го чуе, но е долепил микрофона до шията си. Това е истинска грешка на новобранец. Ние имаме запис на вибрациите на гласовите му струни. С малко филтриране и зачистване на шумовете направих от неясния звук ето това.
Натан пусна файла отново. Този път гласът се чуваше ясно — беше на мъж, говорещ отличен френски: „Не, не, не сто хиляди. Ще бъдат двеста хиляди“. Натан щракна с мишката си и насочи курсора към горния десен ъгъл на монитора — изображение на мрежа, пресечена от серия вълнообразни линии.
— Това е звуков спектрограф. Гласова спектрограма. Математическо уравнение, базирано на физическата конфигурация на устата и гърлото на говорещия. Сравнихме тази спектрограма с всички записани гласове, които имаме.
— И какво се получи?
— Не съвпада с нито един. Нарекохме го гласова спектрограма 698/Г.
— Кога е записано това?
— Преди шест седмици.
— Знаеш ли откъде е направено обаждането?
Натан се усмихна.
Имаше разправия, но пък и нито една операция на Службата не минаваше без това. На Лев му се искаше за наказание да държи Габриел затворен в сутерена „на хляб и вода“ и за кратко имаше надмощие. Алон бил разкрит и вече не ставал за работа на терен, твърдеше той. Освен това прихванатите телефонни разговори показвали, че Халед се крие в Арабския свят, някъде, където европейският възпитаник Габриел никога не бил действал, като се изключи кратката му операция в Тунис. Като не можа да се наложи по друг начин, Лев се вкопчи в разни бюрократични глупости, мъчейки се да докаже, че групата на Алон няма статут на оперативно звено за работа в чужбина. Спорът стигна до Шамрон, както ставаше в крайна сметка с повечето неща. Лев отстъпи, но твърде късно, за да парира фаталния удар, защото мнението на Шамрон имаше силата на Божите заповеди, издялани върху скрижалите.
След като победи в бюрократичната война, Габриел бързо се справи с проблема за своята самоличност и външност. Реши да пътува като германец, защото немският беше първият му език и си оставаше езикът на сънищата му. За свое занятие избра търговски вътрешен дизайн, а за местоживеене — Мюнхен. От отдел „Операции“ го снабдиха с паспорт на името на Йоханес Клемп и с портфейл, пълен с кредитни карти и лични документи. Дадоха му визитни картички, на които фигурираше мюнхенски телефонен номер. Ако се набереше, той щеше да звънне в тайна квартира на Службата, после автоматично щеше да бъде прехвърлен на телефонния номератор в централата на булевард „Цар Саул“, където записаният глас на Габриел щеше да съобщи, че в момента е в отпуска, но ще се обади, като се върне.
От „Операции“ му предложиха да си пусне брада. Габриел неохотно се съгласи, защото смяташе за подозрителен и потаен всеки мъж с окосмено лице. За негово огромно съжаление, брадата му се оказа силно прошарена. Това се хареса на специалистите от „Операции“ и те боядисаха косата му в тон с нея. Добавиха и очила с четвъртити стъкла, както и куфар, пълен с модни едноцветни дрехи, купени от Берлин и Милано. Магьосниците от техническия отдел го снабдиха с няколко на вид обикновени електронни устройства, които в действителност не бяха толкова безобидни.
Една топла вечер, малко преди заминаването си, той облече един от превъзходните костюми на хер Клемп и обиколи дискотеките и нощните клубове на улица „Шейнкин“ в Тел Авив. Хер Клемп бе всичко онова, което той, а и другото му превъплъщение — Марио Делвекио — не беше: словоохотлив досадник, женкар, падащ си по скъпите напитки и техномузиката. Габриел ненавиждаше хер Клемп, но в същото време го приемаше радушно, защото никога не се чувстваше в безопасност, ако не е влязъл напълно в кожата на новата си самоличност.
Той си спомни за бързата си подготовка за операция „Божи гняв“: как обикаляше с Шамрон улиците на Тел Авив, като крадеше портфейли и проникваше с взлом в хотелски стаи край Променадата46. Хванаха го само веднъж. Беше еврейка с румънски произход, която сграбчи китката му в здрава хватка и се развика за полиция. „Тръгна като овца на заколение! — ядоса се тогава Ари. — Какво щеше да стане, ако беше полицай? Или карабинер? Мислиш ли, че бих могъл да вляза и да поискам да те освободи? Ако искат да те хванат, съпротивлявай се. Ако се наложи да пролееш невинна кръв, направи го без колебание. Но никога не допускай да бъдеш арестуван. Никога!“