— Интересна е — отговори хер Клемп, — но не е толкова хубава, колкото нашите църкви в Германия.
На четвъртия ден от престоя му главният портиер стоеше на входа на хотела, когато той излезе през въртящата се врата и бе посрещнат от носещия песъчинки пустинен вятър.
— Добро утро, хер Клемп.
— Това предстои да се докаже, господин Катуби.
— Хер Клемп ще иска ли кола тази сутрин?
— Не, няма.
При тези думи немецът пое по крайбрежния път, а уж „съсипаното“ му сако се развяваше от вятъра. „Кайро е удивително издръжлив град — помисли си господин Катуби. — Но дори и той не може да се мери с мъж като хер Клемп“.
Габриел откри нещо европейско в мръсните, рушащи се сгради по улица „Талаат Харб“. После си спомни, че бе прочел в пътеводителите на хер Клемп, че владетелят на Египет през XIX век — Хедив Исмаил — бил решил да превърне Кайро в „Париж на Нил“ и наел някои от най-добрите европейски архитекти да реализират мечтата му. Тяхното дело все още личеше в неоготическите фасади, в балюстрадите от ковано желязо и високите правоъгълни прозорци с жалузи, макар че вече бе съсипано от замърсяването и човешкото нехайство.
Стигна до шумно и натоварено кръгово движение. Обуто в сандали момче го дръпна за ръкава и го покани да посети парфюмерийното магазинче на родителите му. Nein, nein48 — отговори Габриел с немския на хер Клемп, но мина край детето с незаинтересованото изражение на израелец, свикнал да се измъква от амбулантните търговци по тесните улички на Стария град в Йерусалим.
Той тръгна по кръговата улица в посока, обратна на часовниковата стрелка, и зави по булевард „Касър ел Нил“ — каирския „Шан-з-Елизе“. Повървя известно време, често спирайки да позяпа ярките витрини на магазините и да види дали не го следят. После кривна в една тясна пресечка. Беше невъзможно да се върви по тротоарите, защото бяха задръстени с паркирани коли, така че крачеше по уличното платно като истински жител на Кайро.
Стигна до адреса, отбелязан на визитната картичка, дадена му от Шамрон в нощта преди заминаването. Сградата напомняше италианските постройки, а цветът на фасадата й — нилската кал. От един прозорец на третия етаж се дочуваха новините на Би Би Си. На няколко метра от входа продавач с алуминиева количка предлагаше в картонени чинии спагети „Болонезе“. В съседство с него забулена жена продаваше лимони и арабски хляб. На отсрещната страна на шумната уличка имаше вестникарска будка. Под сянката, хвърляна от малкия й покрив, стоеше мъж със слънчеви очила и винтяга. Неумело прикритият агент от Мухабарат наблюдаваше Габриел, докато влизаше в сградата.
Във входа беше студено и тъмно. Мършава египетска котка с жълти очи и огромни уши изфуча към него от мрака, после изчезна през една дупка в стената. Портиерът нубиец с лимоненожълта галабия и бял тюрбан седеше неподвижно на дървен стол. Той вдигна грамадната си абаносовочерна ръка, за да вземе визитната картичка на мъжа, когото Габриел искаше да види.
— На третия етаж — упъти го нубиецът на английски.
На площадката имаше две врати. На стената до едната от тях се виждаше месингова табелка с надпис:
„Дейвид Куинел — Международна преса.“
Габриел натисна звънеца и незабавно бе поканен в малка чакалня от суданец, към когото се обърна на английски с премерен немски акцент.
— За кого да доложа? — попита суданецът.
— За хер Йоханес Клемп.
— Господин Куинел очаква ли ви?
— Приятел съм на Рудолф Хелер. Той ще разбере.
— Изчакайте за минутка. Ще видя дали господин Куинел може да ви приеме сега.
Суданецът изчезна зад висока двойна врата. Минутките от една станаха две, после три. Габриел отиде бавно до прозореца и погледна към улицата. Сервитьор от кафенето на ъгъла тъкмо поднасяше на агента от Мухабарат чаша чай върху малка сребърна табла. Накрая суданецът се появи.
— Господин Куинел ще ви приеме.