Габриел превъртя касетата да намери втория прихванат разговор и отново приближи касетофона до слушалката. Чу се сигналът от телефона в кабинета на Мими Ферере, която набираше номер за международен разговор. Когато бе набрано последното число, той натисна бутона „Пауза“.
Девойката в другия край на линията изрецитира телефонния номер: 00 33 91 54 67 98. Габриел знаеше, че 33 е кодът на Франция, а 91 — на Марсилия.
— Проверете го.
— Изчакайте. — След две минути девойката каза: — Телефонът е регистриран на името на господин Пол Веран, булевард „Сен Реми“ № 56, Марсилия.
— Искам още една гласова идентификация.
— Качество?
— Същото като на предишния запис.
— Пуснете записа.
Габриел натисна „Старт“, но този път гласът бе удавен от звука на съобщение на немски, което прогърмя от високоговорителя над главата му: Achtung! Achtung!52 Когато съобщението свърши, той отново натисна бутона „Старт“. Сега записаният женски глас се чу ясно.
Аз съм. Къде си? Звънни ми, когато можеш. С много обич.
Бутон „Стоп“.
— Няма съответствие.
— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 572/Б.
— Изчакайте. — След малко отново се чу: — Съвпада.
— Моля ви, запишете, че субектът се казва Мими Ферере. Адресът й е: улица „Бразилия“ № 24, апартамент 6А, Кайро.
— Добавих го към файла. Продължителността на това обаждане е четири минути и двадесет и две секунди. Нещо друго?
— Трябва да предадете съобщение на Езекил.
Езекил беше телефонното кодово име на дирекцията на отдел „Операции“.
— Съобщението?
— Нашият приятел си прекарва времето в Марсилия на адреса, който ми дадохте преди малко.
— Булевард „Сен Реми“ № 56?
— Точно така. Имам нужда от инструкции от Езекил къде да отида.
— Обаждате се от летището във Франкфурт ли?
— Да.
— Прекъсвам този разговор. Отидете на друго място и звъннете отново след пет минути. Тогава ще имам инструкциите за вас.
Габриел затвори телефона. Отиде до един щанд за вестници, купи си немско списание, после измина краткото разстояние в терминала до друга телефонна кабина. Същият номер, същият кодиран език, същата девойка в Тел Авив.
— Езекил иска да отидете в Рим.
— В Рим ли? Защо?
— Знаете, че не мога да ви отговоря.
Нямаше значение. Той знаеше отговора.
— Къде да отседна?
— В апартамента близо до Пиаца ди Спаня. Знаеше го.
Беше приятна тайна квартира в горния край на Испанските стълби, недалеч от църквата „Санта Тринита дей Монти“.
— След два часа има полет от Франкфурт за Рим. Ще ви запазим билет за него.
— Искате ли номера ми на редовен пътник?
— Моля?
— Нищо.
— Желая ви безопасен път! — каза девойката и затвори.
Трета част
Лионската гара
15. Марсилия
За втори път в рамките на десет дни Пол Мартино пропътува разстоянието от Екс ан Прованс до Марсилия. Той отново влезе в кафенето на малката пресечка на „Рю де Конвалесан“ и изкачи тясното стълбище до апартамента на първия етаж. И пак бе посрещнат на площадката от мъжа в роба, който му заговори тихо на арабски. Седнаха на пода в малката всекидневна, подпрени на копринени възглавници. Домакинът бавно натъпка с хашиш наргилето и доближи до него запалена кибритена клечка. В Марсилия той бе познат като Хаким ел Бакри, скорошен имигрант от Алжир. Мартино го познаваше с друго име — Абу Садик. Обаче не го назоваваше с него, както и Абу Садик не го наричаше с името, дадено му от истинския му баща.
Абу Садик дръпна здраво от мундщука на наргилето, после го подаде на Мартино. Той, на свой ред, смукна дълбоко и изкара дима през ноздрите си. След това изпи последната глътка от кафето си. Забулена жена отнесе празната чашка и му предложи друга. Когато Пол поклати глава, тя тихо излезе от стаята.
Мартино притвори очи, когато вълната на насладата премина през цялото му тяло. „Арабски обичай! — помисли си той. — Малко пушене, чаша сладко кафе, раболепието на жена, която си знае мястото в живота“. Макар да бе отгледан и възпитан като французин, във вените му течеше арабска кръв и най-добре му прилягаше арабският език — поетичен език, пропит от завоевания и страдания. Имаше време, когато раздялата с народа му беше непоносимо тежка. В Прованс бе заобиколен от хора като него и въпреки това не можеше да общува с тях. Сякаш беше осъден да се скита сред себеподобните си като прокълнат дух сред живите. Само тук, в малкия апартамент на Абу Садик, можеше да се държи естествено. Садик разбираше това и вероятно поради тази причина не бързаше да заговори по работа. Той добави хашиш в наргилето и запали нова клечка.