— Ще го направиш ли? Наистина ли вярваш, че си способна да го убиеш хладнокръвно точно там, на улицата? И че ще е толкова лесно за теб да натиснеш спусъка?
Девойката помълча известно време с поглед, вперен в примигващия телевизионен екран.
— Баща ми е от Украйна — каза тя. — От Киев. Той единствен от семейството си е оцелял през войната. Близките му са били отведени в Баби Яр и са били застреляни с още тридесет хиляди евреи. След войната е дошъл в Палестина. Взел е еврейското име Сарид, което означава „останка“, Оженил се е за майка ми и си родили шест деца — по едно за всеки милион евреи, убити в Шоа57. Аз съм най-малкото от тях. Кръстили са ме Дина: „отмъстена“.
Силата на съседната музика внезапно се увеличи, после замлъкна. Когато утихна, остана да се чува единствено плисъкът на вълните в корпуса на яхтата. Изведнъж очите на Дина се разшириха, сякаш преживяваше отново физическа болка. Погледът й остана прикован върху картината от булевард „Сен Реми“, но Габриел разбра, че улица „Дизенгоф“ занимаваше мислите й.
— Сутринта на 19 октомври 1994 година стоях с майка ми и две от сестрите ми на ъгъла на „Дизенгоф“ и улица „Царица Естер“. Като пристигна автобус номер 5, целунах мама и сестрите ми и останах да ги гледам, докато се качваха в него. Когато вратите бяха отворени, аз го видях. — Момичето замълча и извърна глава към Габриел. — Седеше точно зад шофьора с чанта в краката си. Всъщност той погледна към мен. Имаше много мило лице. „Не, не е възможно — помислих си. — Не и автобус номер 5 на улица «Дизенгоф»!“ Така че не казах нищо. Вратите се затвориха и автобусът потегли.
Очите й се премрежиха от сълзи. Тя стисна ръце, после докосна белега на бедрото си.
— И какво имаше в чантата на това момче, което видях? Капсула от египетска противотанкова мина — ето това е носел в чантата си. Тя съдържаше двадесет килограма тротил и болтове, натопени в миша отрова. Първо блесна светлината, а после се чу трясъкът на експлозията. Автобусът се издигна над земята и отново се стовари на улицата. Аз бях повалена. Виждах всички хора около мен да крещят, но не чувах нищо — ударната вълна беше спукала тъпанчетата ми. Забелязах човешки крак да лежи на улицата до мен. Помислих, че е моят, но тогава видях, че двата ми крака още са на мястото си.
Докато я слушаше, Габриел внезапно си помисли как стоеше до Шимон Пацнер и гледаше останките от посолството в Рим. „Дали присъствието на Дина на борда е случайно?“, зачуди се той. Или бе поставена тук преднамерено от Шамрон — като живо свидетелство за важността да изпълни своя дълг?
— На първите полицаи, които пристигнаха, им прилоша от гледката на кръвта и от миризмата на горяща плът. Те паднаха на колене на улицата и повърнаха. Докато лежах там и чаках някой да ми помогне, по мен започна да капе кръв. Погледнах нагоре и видях парчета месо, закачени на клоните на китайските дървета. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв. После пристигнаха равините от Хевра Кадиша58. Те събраха на ръка най-едрите парчета от телата, в това число и тези от дърветата. А после за най-малките използваха пинцети. Гледах ги как събират останките на майка ми и сестрите ми и ги поставят в найлонова торба. Това и погребахме. Останки.
Дина обви с ръце коленете си и ги придърпа под брадичката си. Габриел седна на дивана до нея и се загледа към екрана, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо. Протегна ръка към нейната. Тя я хвана, докато една сълза се търкулна по бузата й.
— Обвинявам себе си. Ако знаех, че онова момче с миловидно лице е наистина Абдел Рахим ал Суви, член на хамаските „Бригади на Изедин ал Касам“, щях да ги предупредя. Ако знаех, че братът на Абдел е бил убит при престрелка с Израелската отбранителна армия през 1989 г., щях да разбера защо се вози на автобус номер 5 в Северен Тел Авив с чанта в краката си. Реших, че ще се боря с терористите не с оръжие, а с ума си. Заклех се, че следващия път, когато видя някой от тях, ще мога да предупредя хората, преди да стане твърде късно. Затова се записах в Службата. Затова можах да установя връзката между Рим и Бейт Сайед. Познавам ги по-добре, отколкото самите те се познават. Защо той уби майка ми и сестрите ми, Габриел? Защото сме откраднали земята му? Защото сме окупатори? Не, защото ние искахме да установим мир. Ако ги мразя, ще ми простиш. Ако те помоля да бъдеш безпощаден към Халед, бъди снизходителен към моите грехове. Аз съм Дина Сарид, отмъстената, останка. Аз съм шестият милион. И ако Халед дойде тук тази нощ, да не си посмял да го оставиш да се качи в онзи автобус.
58
Означава