— Как се наричаше?
— „Фиделити“ — отговори Садик.
Мартино повтори името и додаде:
— Интересен избор.
Той се обърна и със Садик започнаха да се изкачват тежко по стълбите.
— На шахидите бяха дадени последните нареждания — обади се арабинът. — Ще се насочат към целта, както е планирано. Сега нищо не може да ги спре.
— А ти?
— Заминавам с обедния ферибот за Алжир.
Стигнаха до края на стълбището. Гарата беше кафява и грозна, в окаяно състояние.
— Трябва да отбележа — вметна Абу Садик, — че това място няма да ми липсва.
— Иди в Алжир и се покрий дълбоко. Ще те върнем на Западния бряг, когато е безопасно.
— След днес… — Садик сви рамене. — Никога няма да е безопасно.
Мартино стисна ръката му:
— Маа-салаамах.
— Ас-салаам алейкум, братко Халед.
Абу Садик се обърна и заслиза по стълбите. Мартино влезе в гарата и спря пред таблото за заминаващите влакове. Те Же Ве59-то в осем часа и петнайсет минути за Париж тръгваше от коловоз Е. Той пресече терминала и отиде на перона. Повървя край влаковата композиция, докато открие вагона си, и се качи.
Преди да се настани на мястото си, отиде до тоалетната. Дълго време стоя пред огледалото, разглеждайки отражението си — сако на Ив Сен Лоран, елегантна тъмносиня риза и маркови очила. Това беше Пол Мартино — изисканият французин, видният археолог. Но не и днес. Сега Мартино беше Халед, синът на Сабри, внукът на шейх Асад. Халед — отмъстителят за минали грехове, мечът на Палестина.
„На шахидите бяха дадени последните нареждания. Вече нищо не може да ги спре“.
Беше дадена и друга заповед. Мъжът, който щеше да срещне Абу Садик в Алжир тази вечер, щеше да го убие. Мартино се бе поучил от грешките на своите предци. Никога нямаше да допусне да бъде унищожен от арабски предател.
Минута по-късно седеше на мястото си в първа класа. Влакът излезе от гарата и се насочи на север през мюсюлманските бедняшки квартали на Марсилия. Париж бе на 539 мили оттук, но високоскоростният влак щеше да измине разстоянието за малко повече от три часа. „Чудо на западната технология и френската изобретателност“ — помисли си Халед, затвори очи и скоро заспа.
22. Мартиг, Франция
Къщата се намираше в арабския работнически квартал, в южния край на града. Имаше червен керемиден покрив и напукана отвън гипсова мазилка. Из буренясалия преден двор бяха разпилени счупени пластмасови играчки. Когато го блъснаха през разнебитената входна врата, Габриел очакваше да види обитаван дом. Вместо това, откри изоставена къща с празни стаи и голи стени. Очакваха го двама араби, едри и охранени. Единият държеше найлонова торба с рекламен надпис на евтин универсален магазин. Другият полюшваше в ръка — като сопа — ръждясал стик за голф. До тях застана шофьорът на мерцедеса, с който го бяха докарали до тази изоставена сграда.
— Съблечи си дрехите!
Момичето му го каза на арабски. Габриел остана неподвижен, с изпънати край тялото ръце, като войник на пост. Девойката повтори заповедта си, този път с по-твърд тон. Когато той отново не реагира, шофьорът на мерцедеса го зашлеви силно по бузата.
Габриел свали сакото и черния си пуловер. Радиостанцията и пистолетите вече ги нямаше — младата жена ги бе взела още в Марсилия. Тя разгледа белезите по гърдите и гърба му, после му нареди да съблече останалите си дрехи.
— А къде отиде вашето мюсюлманско благоприличие?
Заради дързостта си получи втори удар в лицето, този път с опакото на ръката. Със замаяна глава, Габриел събу обувките, а после и чорапите си. След това разкопча дънките си и ги изхлузи през босите си крака. Минута по-късно стоеше по слипове пред четиримата араби. Девойката се пресегна и дръпна ластика им.
— Това също — каза тя. — Свали ги!
Голотата му им се стори забавна. Мъжете изкоментираха пениса му, а жената бавно го обиколи няколко пъти, оценявайки тялото му, сякаш бе статуя на пиедестал. Мина му през ума, че той е легенда за тях, звяр, който посреднощ е убивал млади воини. „Погледнете го — сякаш казваха очите им. — Той е толкова дребен, толкова обикновен. Как е могъл да затрие толкова много наши братя?“
Девойката измърмори нещо на арабски, което Габриел не можа да разбере. Тримата мъже седнаха до свлечените му дрехи и с ножчета и ножици ги нарязаха на парчета. Нито един шев, подгъв или яка не оцеля под яростната им атака. Един господ знаеше какво търсят. Второ проследяващо устройство или скрит радиопредавател? Дяволски еврейски механизъм, който щеше да ги умъртви всичките и да му позволи да избяга, когато си науми? Младата жена наблюдаваше тази лудост много сериозно, после вдигна очи към Габриел. Още два пъти обиколи голото му тяло, притиснала замислено устни с малката си ръка. Всеки път, когато минаваше пред него, Габриел я гледаше право в очите. В погледа й се четеше безпристрастност, оглеждаше го някак професионално. Той почти очакваше всеки момент тя да извади миниатюрен касетофон и да започне да диктува диагностичните си бележки. „Нащърбен белег в горния ляв сектор на гърдите в резултат на куршум, изстрелян в него от Тарик ал Хурани, Аллах да благослови славното му име. Грапав като шкурка белег през по-голямата част на гърба. Източник на белега — неизвестен…“