— Не, господин президент, не сме.
— Каква изненада! — каза французинът. — Имате ли снимки, които могат да ни помогнат да идентифицираме потенциалните атентатори?
— Страхувам се, че не.
— Предполагам, няма да си направите труда да изпратите снимка и на липсващия ви агент.
— При тези обстоятелства…
— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв — каза президентът. — Ще изпратя моя посланик в кабинета ви. Уверен съм, че той ще получи пълна и достоверна информация.
— Ще я получи, сир.
— Нещо ми подсказва, че ще има неприятни последици от този случай, но ще започнем от най-важното. Ще държим връзка.
— Успех, господин президент!
Френският лидер тресна телефонната слушалка и погледна към адютанта си.
— Събери незабавно група „Наполеон“! — нареди той. — Аз ще се оправя с канцлера.
Двадесет минути след като затвори, президентът на Франция седна в обичайното си място пред заседателната маса в салон „Мюра“. Около нея се бяха събрали членовете на група „Наполеон“ — специалният екип, в който влизаха висши офицери от разузнавателната служба и службата по сигурността, както и някои министри. Тази група бе сформирана за борба с непосредствени заплахи срещу сигурността на Франция. Министър-председателят се бе разположил на срещуположния край на масата. Между двамата мъже стоеше богато украсен двустранен месингов часовник. Той показваше шестнадесет часа и тридесет и пет минути.
Президентът откри събранието с кратък преразказ на това, което току-що бе научил. Последваха няколко минути в разгорещена дискусия за източника на информацията, защото израелският премиер беше особено непопулярен в Париж. Все пак накрая всички членове на екипа стигнаха до заключението, че заплахата е доста правдоподобна, за да бъде пренебрегната.
— Очевидно, господа, трябва да повишим степента на готовност и да вземем предпазни мерки — заяви президентът. — Каква степен на готовност ще обявим?
След атаките на „Ал Кайда“ срещу Световния търговски център и Пентагона правителството на Франция бе разработило четиристепенна система с цветни кодове, подобна на тази в Съединените щати. Този следобед степента беше оранжева, тоест втора, като имаше само една по-ниска — жълтата. При третата степен — червената — автоматично се затваряха големи участъци от въздушното пространство и се задействаха допълнителни предпазни мерки за някои значими за Франция обекти, като Лувъра и Айфеловата кула. Най-високата степен — алената — практически затваряше границите на страната и спираше водоснабдяването и енергоснабдяването. Нито един от членовете на група „Наполеон“ не беше готов да направи това въз основа на предупреждение от израелците.
— Цел на атаката вероятно ще бъдат евреи — заяви министърът на вътрешните работи. — Дори и да е от мащаба на атентата в Рим, това не оправдава повишаване на готовността на четвърта степен.
— Съгласен съм — каза президентът. — Ще я повишим на червена.
Пет минути по-късно, когато срещата на група „Наполеон“ бе закрита, френският министър на вътрешните работи излезе от салон „Мюра“, за да се изправи пред камерите и микрофоните на журналистите.
— Дами и господа — започна той, — правителството на Франция получи достоверна информация за надвиснала терористична атака срещу Париж тази вечер…
Жилищната кооперация се намираше на „Рю дьо Сол“, в тихия северен край на Монмартър, няколко пресечки встрани от туристическото стълпотворение край църквата „Сакре Кьор“. Апартаментът беше малък, но удобен. Отлична квартира за случаите, когато работни или любовни занимания довеждаха Пол Мартино от Прованс в столицата. След като пристигна в Париж, той бе отишъл да обядва със свой колега от Сорбоната в квартала на Люксембургската градина. После прескочи до „Сен Жермен“60 за среща с бъдещия издател на книгата му за историята на Прованс от предримската епоха. В шестнадесет часа и четиридесет и пет минути пресече тихия двор и влезе във фоайето. Когато прекрачи прага, портиерката, мадам Тузе, подаде глава през вратата:
— Bonjour, професор Мартино.
Той я целуна по напудрените бузи и й поднесе букет от лилии, които бе купил от сергия на ул. „Коленкур“. Мартино никога не идваше в парижкия си апартамент, без да донесе малък подарък на мадам Тузе.
— За мен ли са? — попита тя превзето. — Но нямаше нужда, професоре.