— Не можах да се сдържа.
— За колко време сте в Париж?
— Само за една нощ.
— О, колко кратко! Ще ви донеса пощата.
Портиерката се върна след минута с купчинка картички и писма, както винаги — прилежно завързани с парфюмирана розова панделка. Мартино се качи по стълбите до апартамента си. Включи телевизора, превключи на Канал 2 и отиде в кухнята да си направи кафе. През шума на течащата вода чу познатия глас на министъра на вътрешните работи на Франция. Затвори кранчето и спокойно влезе във всекидневната. Но остана там, замръзнал пред телевизионния екран, в продължение на десет минути.
Израелците бяха избрали да предупредят французите. Мартино бе очаквал, че може да прибегнат до това. Знаеше, че повишаването на степента на готовност означава промяна в охранителните мерки в критичните зони около Париж. Това развитие на събитията изискваше минимална промяна в неговите планове. Вдигна телефонната слушалка и набра един номер.
— Бих искал да променя резервацията си.
— Вашето име?
— Доктор Пол Мартино.
— Номер на билета?
Мартино го продиктува.
— В момента сте включен в списъка на пътуващите от Париж до Екс ан Прованс за утре сутринта.
— Точно така, но се случи нещо непредвидено и трябва да се върна по-скоро от очакваното. Може ли да хвана някой по-ранен вечерен влак днес?
— Има свободни места за влака в деветнадесет часа и петнадесет минути.
— В първа класа ли?
— Да.
— Ще взема билет за него.
— Известно ли ви е предупреждението на правителството за евентуална терористична заплаха?
— Никога не се отнасям с доверие към подобни неща — отговори Мартино. — Освен това, ако спрем да живеем, терористите ще спечелят, нали?
— Колко е вярно наистина!
Пол чу почукването по компютърна клавиатура.
— Добре, господин Мартино. Резервацията ви е сменена. Влакът ви заминава в деветнадесет часа и петнадесет минути от Лионската гара.
Професорът затвори телефона.
24. Троа, Франция
— Искаш да знаеш всичко за Самария ли? Тя беше раят на земята, Едем. Овощни градини и маслинови горички. Пъпеши и банани, краставици и пшеница. Самария беше обикновено село. Нашият живот течеше с ритъма на засяването и прибирането на реколтата. С дъжда и сушата. Бяхме осемстотин жители. Имахме джамия, училище. Бяхме бедни, но Аллах ни бе благословил с всичко, от което се нуждаехме.
„Чуй я само! — помисли си Габриел, докато шофираше. — Ние… Нашият…“ Родена бе двадесет и пет години след като Самария бе изтрита от лицето на земята, но говореше за селището, сякаш е преживяла там целия си живот.
— Моят дядо беше важна личност. Не беше мухтар61, но бе човек с влияние сред старейшините на селото. Притежаваше четиридесет дунама62 земя и голямо стадо кози. Считаха го за богат. — Тя иронично се усмихна. — Да бъдеш богат в Самария означаваше, че си по-малко беден.
Очите й потъмняха. Тя погледна към пистолета в скута си, после към френските ниви, които пробягваха край прозореца.
— Хиляда деветстотин четиридесет и седма година постави началото на края за моето село. През ноември Обединените нации гласуваха да се раздели моята страна и половината от нея да се даде на евреите. Самария, както и останалата част от Западна Галилея, бе определена да влезе в територията на Палестина. Но естествено не стана така. Войната започна на другия ден след гласуването на това решение. Евреите сметнаха, че вече могат да вземат цяла Палестина.
„Арабите започнаха войната — искаше да каже Габриел. — Шейх Асад ал Халифа, военачалникът от Бейт Сайед, бе този, който проля първите потоци кръв с терористичната си атака над автобуса, пътуващ от Нетания до Йерусалим“. Но сега не беше време да се заяжда за исторически факти. Разказът за Самария й бе подействал като магическо заклинание и той не искаше да направи нещо, с което можеше да го прекъсне.
Младата жена обърна очи към него и го изгледа подозрително:
— Ти замисляш нещо.
— Просто слушам историята ти.
— Да, но с една част от мозъка си, с другата планираш нещо. Например да се измъкнеш?
— Няма измъкване, Палестина, и за двама ни. Разкажи ми твоята история.
Девойката погледна през прозореца и най-неочаквано продължи: