Навот влезе в сградата и малко по-късно прозорецът на четвъртия етаж светна. Леа се размърда. Габриел се обърна към нея и за миг погледите им се срещнаха. Той се пресегна и хвана това, което бе останало от ръката й. Както обикновено, допирът до твърдата тъкан на белега го накара да усети ужасен студ. По време на пътуването Леа беше развълнувана. Сега изглеждаше спокойна, както при посещенията му в солариума. Габриел погледна отново към прозореца на четвъртия етаж.
— Ти ли си?
Стреснат от гласа й, той извърна глава към нея. Сигурно го направи твърде рязко, защото очите й внезапно се изпълниха с паника.
— Аз съм, Леа — отвърна тихо. — Аз съм, Габриел.
— Къде сме? — Гласът й беше слаб и сух, звучеше като шумолене на листа. Никога не я бе чувал да говори така. — Прилича ми на Париж. В Париж ли сме?
— Да, в Париж сме.
— Онази жена ме доведе тук, нали? Моята медицинска сестра. Опитах се да кажа на доктор Ейвъри… — Тя не довърши мисълта си. — Искам да се прибера вкъщи.
— Точно натам сме тръгнали.
— Към болницата?
— Към Израел.
На устата й трепна усмивка и тя стисна леко ръката му.
— Кожата ти пари. Добре ли си?
— Нищо ми няма, Леа.
Тя се умълча и се загледа през прозореца.
— Виж снега — рече след малко. — Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена.
Габриел се помъчи да си спомни кога за пръв път беше чул тези думи. По пътя от ресторанта до колата. Носеше Дани на раменете си. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди.
— Красив е — съгласи се той, опитвайки се гласът му да прозвучи бодро. — Само че ние не сме във Виена. В Париж сме. Спомняш ли си? Момичето те доведе в Париж.
Леа вече не го слушаше:
— Побързай, Габриел. Искам да говоря с майка си. Искам да чуя гласа й.
„Моля те, Леа! — помисли си той. — Съвземи се. Не си причинявай това“.
— Ей сега ще й се обадим — успокоително продума той.
— Провери дали коланът на Дани е стегнат достатъчно. Улиците са хлъзгави.
„Достатъчно е стегнат, Леа — беше й отговорил той онази нощ. — Карай внимателно към къщи“.
— Ще бъда внимателна — рече тя. — Дай ми целувка.
Той се наведе и притисна устни към обезобразената буза на Леа.
— Една последна целувка — прошепна тя.
После отвори широко очи. Габриел продължи да стиска покритата й с белези ръка, но извърна поглед.
Мадам Тузе подаде глава от апартамента си, когато Мартино влезе във фоайето.
— Професоре, слава богу, че сте вие. Умрях от притеснение. Бяхте ли там? Ужасно ли беше?
Мартино й обясни, че по време на експлозията се е намирал на неколкостотин метра от гарата. Да, беше ужасно, макар и не чак толкова, колкото се бе надявал. Гарата трябваше да бъде напълно унищожена от разрушителната сила на три куфара с бомби. Очевидно нещо се беше объркало.
— Току-що направих малко шоколад. Ще дойдете ли при мен да гледаме репортажите по телевизията? Мразя да следя подобни ужасии сама.
— Съжалявам, но имах ужасно дълъг ден, мадам Тузе. Смятам да си легна рано.
— Една от парижките забележителности е в руини. Коя е следващата, професоре? Кой би могъл да извърши подобно нещо?
— Мюсюлманите, предполагам, въпреки че човек никога не може да е сигурен за мотивите на някой, способен да извърши подобен варварски акт. Подозирам, че може никога да не научим истината.
— Мислите ли, че това е някаква конспирация?
— Пийте си шоколада, мадам Тузе. Ако се нуждаете от нещо, ще бъда на горния етаж.
— Лека нощ, професор Мартино.
Боделът — мароканският евреин Моше със светлокафяви очи — дойде в безопасния апартамент един час по-късно, защото живееше в „Маре“66. Носеше две торби. В едната имаше дрехи, с които Габриел да се преоблече, а в другата — бакалски стоки за кухненския килер. Алон влезе в спалнята и свали облеклото, което му бе дало момичето в къщата в Мартиг, после остана дълго време под душа, гледайки как кръвта на жертвите на Халед изтича в канала. Сетне се преоблече в новите дрехи и прибра старите в торбата. Когато излезе от банята, във всекидневната цареше полумрак. Леа спеше на дивана. Габриел оправи юргана, с който бе завита, и отиде в кухнята. Навот стоеше пред готварската печка с решетеста лъжица в ръка и кърпа за подсушаване на съдове, затъкната в колана на панталона му. Боделът седеше на масата, загледан в чаша червено вино. Алон му подаде торбата с мръсните дрехи.